събота, 23 септември 2017 г.

Видовете хора в театъра

  От две седмици чакате да отидете на определено представление? Купили сте си билет отдавна? Чакате с нетърпение? Случили сте на прекрасно място? Довели сте приятелката си със себе си, компанията или майка си? Настроили сте се за едно невероятно преживяване?
   Разбира се, че сте. И знаете, че ще останете доволни. От постановката, от актьорите, от сюжета. Да, много познато. И точно започва представлението и някой започва да кашля сякаш умира. Именно, днес ще си поговорим за видовете хора, които ни заобикалят в салона. Всеки един от вас ще прочете ситуация, в която той самият е изпадал...а да се надяваме, че вие не сте от онези дразнещи хора.

  1. Болният.
  Сяда до вас, по възможност закъснява и раздига всички седнали вече, увит в две якета, три плетени шала, ръкавици, по желание големи скиорски, шапка с помпони и пакет сухи кърпички в ръка. Започва събличането и трупането на едно огромно количество дрехи на седалката му и даже върху самият вас. Цялото действие е съпроводено от подсмърчане и прочистване на възпаленото си гърло. Ето, завесата се дръпва, а нашият протагонист изчаква културно най-тихият, напрегнат и емоционален момент, за да си издуха по възможно най-шумният и продължителен начин носа. Салфетката със сополите бива прибрана в джоба. В един прекрасен момент, най-вероятно по време на нечий монолог, болният получава пристъп на истерична кашлица, хвърляйки бацили чак в лицето на актрисата от петия ред. Безценно, нали? Но нека не забравяме и частта в която носът му се запуши и започне да диша шумно и тежко. Да, определено този образ би ви подразнил, независимо дали бихте имали участта да седите до него, зад, пред или през четири реда от него.

  2. Превзетият.
  Да го кръстим Джордж, ще му отива. Джордж ходи обикновено на театър с близък приятел, който играе ролята на буфер на коментарите му. Джордж сяда най-отпред, по средата. Кръстосва крака и накланя глава, извивайки скептично вежда нагоре. Джордж през цялото време ще сумти, ще въздиша тежко и ще клати единия си крак нервно. И постоянно ще се обръща с цинично изражение към приятеля си буфер и на възможно по-висок тон, уж на ухо, ще изкоментира нещо негативно. Джордж няма да стане на крака накрая, а ще гледа презрително хората около себе си, които ръкопляскат. Джордж е над тези неща. Джордж казва: "Приятно спектакълче". Никой не харесва Джордж.

  3.Фенката
  Тя си е купила билет още от миналия сезон, за първия ред, нищо че още не е излязла програмата, не, тя намира билет пет години преди представлението, защото е гледала главния актьор в реклама за прах за пране и иска да го види играещ Хамлет. И ето, фенката е там, на първия ред. Тя никога не стои спокойно облегната на мястото си. НЕ! Тя е изнесла тялото си максимално напред, нищо че кръста й се е схванал и я боли всичко, и на 20 години ще получи изкривяване на гръбначния стълб. Като щраус е протегнала врата си към сцената, изцъклила си е очите като лемур и е стиснала в ръка я програмата, я тефтерче за автографи. Тя ахка, охка, смее се, плаче и подскача най-силно от всички. Погледът й е налудничаво впит в актьора, облизва устни и много старателно гледа реакциите на лицето й да бъдат достатъчно експресивни, като че ли след представлението актьорът като прибере ще каже на жена си "Ако знаеш какво прекрасно момиче имаше днес в публиката, вълнува се повече от нас, ей такива хора харесвам!". Фенката ще скочи на крака, ще сложи лицето тип "Господи, свърших емоционално" и ще започне да пляска като патица, силно, бързо и дразнещо. О, да не забравяме, че тя ще се опита да нахълта в гримьорната или в чакащи, за да се снима с актьора, да му вземе автограф, косъм от палеца на крака, слюнка, дъвката, която дъвче, кръвна проба, отпечатък и зъб за медальона си. Да, повечето от нас имат дори такива познати. Не сте готини.


 4. Учениците.
 Класната на девети "б" е решила, че задължително трябва да заведе класа си да гледа я "Хъшове", я "Януари". Още преди девети "б" клас да влезе в салона, бива заплашван от мотивираната за културно образование учителка. "Иване, изхвърли тоя чипс!", "Мария, престани да се снимаш!", "Василе! Ако още веднъж бръкнеш в гащите на Ивана ще те оставя на поправка", и така нататък, и така нататък. Когато успее да озапти двайсетте хормонално нестабилни чудовища, ще ги прегупира да седнат така че един до друг да няма Иванчо и Марийка, Петко и Наско, най-добрите приятели или Асенчо и Петърчо, които са най-шумните в класа. Класната ще седне по средата и до последно ще шътка на учениците си. И ето, през цялото време се чува шептене, просташки смях, присвяткане на телефони или Ивана ще изохка, защото Васил пак е пипал там, където не трябва. И в опита си да въведе ред, класната им се превръща най-дразнещият обект, който не спира да се върти, да прави забележки и да размахва пръст. Да, а знаете ли всъщност, че този тип публика е по-дразнещ за самите актьори, отколкото за нас? Представете си да сте на сцената, а срещу вас да има двайсет изродчета, които се подхилкват, сочат ви с пръст и правят балончета с дъвките си. Именно.

  5. "Театралният критик"
 Разбира се, саркастично. Не бих писала нещо подобно отправено към истинските театрални критици, тъй като част от специалността ми в Натфиз е театрална критика . Не, говоря за онзи надут човек тип гореспоменатият Джордж, който през цялото, ама през цялото време, ще се навежда към съседа си по място, без да го познава дори, и ще изтърсва неща от сорта на "Аз по времето на Елизабет Първа съм гледал много по-добри", "Къде са го намерилИ тоА плешивиА да играе Рафе Клинче, това е недопустимо!", "Аз в Германия съм гледал къде къде по-добри неща.". И всички подобни забележки ще бъдат казани на висок глас, за да може дори на партера гардеробиерката да го чуе. Театралния всезнайко знае всичко, критикува всичко и е недоволен от всяко едно нещо. Той накрая няма да каже мазно "Приятно спектакълче", а ще каже "Жалко за 12-те лева, които дадох.". Никой не те харесва. Прибери се у вас и си пусни някой турски сериал. Благодаря.

  6.Бившата
  Няма значение дали ще е бивша на някой от актьорите или ще е бивша актриса, която е открила, че не става за такава, въпреки че, о боже, се е снимала като статист в някой български сериал. Тя познава всички, тя е приятелка с всички. Тя сигурно е играла на тази сцена, или не, даже е репетирала с тях, но се е отказала. Според нея всички я харесват, всички искат да спят с нея, всички я смятат за прекрасна и талантлива. Но защо тогава стои в публиката? Ами много е просто, все пак да се изтъкваш като човек, който познава този и онзи, приятел е с папата, играл е къде ли не и са й предлагали работа в Холивуд, е нещо, с което тя се чувства уникална. А другият тип бивша е...образ, закойто не бих могла да пиша обективно, тъй като нямам познати с такъв случай.


  7. Гаджето.
  Тя обикновено сяда тихичко на последния ред и започва да гледа лошо всеки един човек, който нарушава тишината в салона. Признавам, аз съм точно такава, ако има някой който само гъкне докато моят човек е на сцената получавам тикове. Тя познава постановката до болка, но въпреки това, вярна до гроб, гледа с възхита отново и отново, защото е запозната с целият дълъг процес преди нещото да се играе на сцена. Негативните й черти са малко, но все пак ги има. Ако чуе някоя жена от публиката да коментира гаджето й, колко добър актьор е или как вчера го е видяла на центъра, гаджето веднага приема позата и погледа "Ти коя си "бе"" и започва да гледа смъртоносно в тила на позволилата си изобщо да каже и думичка за него. Гаджето на актьора е нещо като кучето на Хадес, Цербер. Тя буквално може да гледа в три посоки едновременно, пазейки върло тишината в салона, тя е тази, която е готова да скочи и да отхапе сънната артерия на бабата, която се е наместила прекалено шумно на мястото си, тя е тази, която ще ритне стола на седящия пред нея мъж, който си позволява да си гледа телефона по време на представлението. Добре, признавам, това с ритането на стола съм го правила. Ама си имах основателна причина!

 8.Дружинката
  Компанията шумни и затъпели момчета, които са дошли да гледат постановка, в която най-добрият им приятел играе третостепеннта роля на дърво. Но не, те ще викат, буквално, ще пляскат и ще се обаждат с по някое "ДАВАЙ МИТЕ, ДАВАЙ", ще се сръчкват помежду си, тресейки целия ред и ще си извадят телефоните , за да снимат Митко дървото, да го качат във фейсбук и да напишат "EI TVA E NOVIAT LEONARDO DIKAPRIO OBI4AME TE MITKO TI SI NOMER EDNO BRAT".

  А сега си представете как всички осем персонажа седят един до друг в салона. Точно така, накрая гаджето на актьора ще убие първо фенката и то ритуално, разпилявайки й органите навсякъде, ще изгони с писъци Болния, ще пребие Превзетият и Театралния критик, след това ще завърже класната на девети "б" с кабели, по които тече 220 волта ток и ще я хвърли в басейн заедно с класа й. Накрая ще унищожи и дружнката на Митко Дървото, а за десерт ще си остави номер 6. Ще остане сама в салона и ще се наслади като нормален човек на спектакъла.

П.С. Надявам се никой от вас да не се припознава в моите герои, тъй като почти на всеки му се е случвало да срещне нещо подобно и да иска да освободи вътрешния си гняв и възмущение върху създаващият дразнение у публиката и актьорите индивид. Спокойно, такива винаги ще има, важното е да се абстрахирате от всички странични звуци и картини, и да се насладите на това, за което сте дошли.

вторник, 18 юли 2017 г.

Мразя/Обичам

 Толкова обичам, че чак намразвам.

 Всъщност не е толкова странно, колкото звучи. Примери- хиляди. Обичам някоя песен, слушам я постоянно и я намразвам. Обичам майонеза, ям всичко с майонеза и в един момент не мога да погледна дори такова нещо. Обичам малки деца, но да има около мен повече от едно, не. Обичам да си седя на покрива, четейки някоя книга със слушалки в ушите, в един момент не мога дори да застана на прозореца. Цялото ти същество се влюбва, загубва и пречупва. Отдаваш се без дори да си го искал, химичната реакция е толкова силна, че получилият се елемнт е еквивалент на злато създадено от Алхимик. Симбиоза, фамфари, звънчета, рай. И те е страх, че в един момент всичко е прекалено хубаво, красиво, хармонично и блестящо. И в един такъв момент се замисляш и в главата ти има два варианта. Единият е, е прекалено хубаво не е на хубаво, а другото е, че просто симбиозата е съвършена и че никога няма да ти омръзне, опротивее или досивее. Обаче нали сме хора и гледаме винаги негативно на нещата, винаги гледаме на нещата със съмнение.
 Та, понеже пак нищо не ми се разбра, спокойно, и аз препрочитайки го не намирам смисъл. Просто отново нещо, което излиза изпод пръстите ми без да има някаква логична причина.
Снимка на Мария Павлова. Леле, как си надрах крака вчера, имам чувството, че си свалих кожата и само трябваше да ме полеят със зехтин, малко мащерка, гъби и картофи, и директно във фурната. Я, голям висок камък, трябва да се покатеря най-отгоре, просто ТРЯБВА. Все едно да видите 100 лева в краката си и да не се наведете да ги вземете. Комбинацията голи крака, остри ръбове и двуметров камък е просто ммм, даааа. Но, въпреки това се качих. И даже станаха хубави снимки. Като изключим, че Цвети е направила повече снимки на момента с нелепото ми катерене, ожулване, изкривяване на лице от болка, подскачане върху камъка и ругаене. Обичам си кучката.



  Другото забавно нещо бяха вълните вчера и гениалната ми идея да отидем в този вятър на плаж. Струваше си, въпреки вълните, които бяха двойно височината ми, разбиващи се отгоре ми, повличайки ме в някаква пералня от пясък, сол и водорасли и накрая изплювайки ме на четири метра на брега. Сега се сещам за нещо забавно. Ако успея все пак да се очистя по време на поредното ми гениално хрумване, то причината ще е много смешна. Нещо от сорта на, умря пушейки на покрива си. Или, загина при инцидент с мокри плочки и мивка в слепоочието. О, всъщност вчера ми казаха как точно ще умра, ако трябва да бъда честна. "Единственият начин да не сме заедно е да те убия.". Да, изкривената романтика е много важна. Много е важно да има такава, но да се усеща едва едва прикрита зад груби и хапливи неща. И въпреки че буквално ми беше казано, че ще бъда убита, пак е мило. Или просто аз съм прекалено сбъркана и харесвам такива неща. Прасчо. Любимо. Любимо. Дори "Пак ли си с тия панталонки, от които ти се вижда всичко??" по някакъв начин е мило. Освен когато наистина не си прекалила с панталонките, приятелите бармани и изрязаните бански.

 Вдругиден съм на работа. Най-накрая. Боже, ако прдължавам да си стоя в стаята и показвайки се от там в много редки случаи, то наистина ще се разболея от нещо психическо. Да, петък, събота и неделя са спасение, признавам. Но през другото време...все пак съм в непознат град и непознати хора. ХХАХХАХХАХАХАХХХАХХАХАХАХ. (подминете "хахахха...."-то, няма да го разберете, а и няма да се впускам в обяснения). Затова сега като ще имам ангажименти, няма да скучая. Тъкмо съм си подредила плана за до края на лятото:

1. Учене. Защото все пак трябва да ме приемат.
2.Работа. Защото все пак трябва да не умра от скука в нас.
3. Петък, събота и неделя- щастие.
4.Повтаряй.

 Е, ако не се получи с ученето съм му казала така или иначе, че отивам за една година при него, защото всички (визирам всичките си роднини, семейство и т.н.) ще ме низвергнат. ХАХАХХХАХАХХАХХАХ (отново просто подминете). Абе как няма да се получи, аз съм толкова невроятна, интелигентна, симпатична, забавна и...Да, нещо много важно за мен, което ако искате да ме познавате трябва да знаете. Имам високо мнение за себе си и съм адски самоиронична. Който може да разбере какво означава това- браво, вие сте в списъка с хора, с които бих комуникирала. та, високото мнение е защото си знам много добре както плюсовете, така и минусите. И понеже не крия минусите, няма да крия плюсовете. Ама то как да ги скриеш тия минуси, те са очевидни:

1. Хаотична
2.Много говори
3.Прекъсва постоянно
4.Тегли майни на всичко и всички, които не са й интересни
5.Омръзват й много лесно нещата
6.Не може да пее
7.Зодия близнаци е
8.Непохватна
9.Наивна
10.Доверяваща се
11.Избухлива
12.Емоционална на степен три милиарда
13.Импулсивна
14.Необмиляща

И, понеже съм крайно самовлюбена, няма как да не изтъкна и плюсовете

1.Зодия близнаци
2.Готина и луда
3.Самоиронична
4.Споменах ли зодията?
5.Забавна
6.Интелигентна
7.Много яка
8.Честолюбива
9.Директна
10. А за зодията дали казах вече?

 Да, моята зодия е едновременно най-хубавата и най-лошата. ХАХХАХАХХАХАХХАХАХХХХХХХАХХАХАХХАХАХАХАХХХАХАХАХХАХАХАХХАХАХХАХХХАХХХААХХХАХАХАХХАХАХАХХАХАХАХХХАХАХАХХАХХАХХАХАХАХАХАХХАХХАХАХАХХХХАХХАХАХХАХАХА.
 Схванахте ли? Аз съм зодия близнаци, всичко е двойно, крайно, контрастно, огнено и ледено. И изречението "Хем най-хубавата и най-лошата зодия" само по себе си дефинира близнаците.

 Добре, стига толкова за днес, достатъчно глупости изписах.

неделя, 18 юни 2017 г.

Котките пият текила

 Естествено, че заглавието няма нищо общо с това, което ще пиша. Както всяко едно до сега, но просто ми се струва, че ако трябва да съобразяввам заглавието със съдържанието, то постовете ми ще се казват най-често "Ето още малко от хаотичното ми бръщолевене и неадекватни изказвания". Така че, за заблуда на врага, ще бъде така. А и да, котката наистина ми доизблиза последната глътка Маргарита от чашата. Любимата ми котка е това вече. Но да спрем да си говорим за котки, защото от вчера само това говоря. "Имате ли котка?" , "А, не, благодаря". Да, човеко, аз понеже те питам, защото ако нямаш мислех да ти подаря. Но няма значение, утре за последно ще ми се наложи да говоря за котки. А дори не харесвам котки.
 Във вторник имам рожден ден. Ако се чудите какво да ми подарите, апартамент в центъра на София, не държа да е повече от 100 квадрата, аз съм си скромна. Да не е с бойлер, защото се кисна по един час в банята и ако не е проблем една голяма тераса с гледка към Витоша, за да си сложа една масичка със столчета да си пия кафето сутрин и виното вечер. Не искам много, нали? Няма нужда даже от цветя или картички, само ключа за апартамента ми трябва. Оф, как не обичам да имам рожден ден. Няколко дни преди 20 юни винаги се надъхвам със "Сега ще имам рожден ден, ще бъде супер яко, ще правя каквото си поискам, ще отида еди къде си...". И тогава класната ви ви казва, че баш на рождения си ден трябва да отидете в училище, за да си вземете дипломата. О, да, какъв по-прекрасен подарък за 19-ият ми рожден ден от диплома с...едни невероятни оценки. Добре де, оценките не са толкова плашещи. Но защо точно тогава? Поне успях да си изпрося по-рано да я взема, защото след това...след това ще празнувам рождения си ден. И празнувам всъщност не е точното определения, няма да има парти, много пияни хора, изцепки и крайности. Всъщност ще съм в компанията на един единствен човек, но една напълно достатъчна компания. Но да, помислете си за апартаментът в центъра на София, тъй като се очертава да уча там от есента, а ако това се случи (дай боже), ще се наложи да съм ултра самостоятелна. Както в онази тъпа песен се казва "Малката вече голяма, сама да се оправя".
 Ако знаете колко нелепо нещо ми се случи онзи ден, чак ми става неудобно от нелепостта ми. Прибирам се тъкмо и ми е супер горещо, лепкаво и умряло и се засилвам към стаята си с идеята да хвърля всики дрехи от себе си и да вляза да си взема студен душ. И засилвайки се към стаята си се спънах в килима в коридора, фраснах си главата във вратата и влязох с нея в стаята си, падайки по очи на пода. И лежах така около минута, осмисляйки си живота и търсейки нещо смислено в него, и дали си струва всичката тази мъка със съществуването ми. И си лежах така, докато в лявото ми око не влезе кръв от челото ми. И да, челото ми е най-забавната част, защото в момента съм надрана между веждите и изглеждам така сякаш Волдеморт е бил на няколко водки като е уцелил хари с Авада Кедавра и вместо на горе в ляво го е белязал централно. А и сега както ми се налага да работя тези няколко дни с хора и да съм представителна в тясната си черна пола и бяла риза, гримирана и усмихната, е доста забавно как всяка сутрин се правя на царицата на контурирането, за да скрия това нещо на лицето си.
 Само фактът, че в моменат седя и пиша пост тук използвайки корона за диадема и слушайки новата песен на Селена Гомез, означава, че нещо не ми е в ред. И най-лошото е че и аз не знам какво е то, и не, не съм в цикъл, нещастници, просто съм крайно прескачаща от ултра яко натсроение към ултра депресирано тип Лана дел Рей настроение. И ми е самотно, даже вчера, седейки на покрива при прозореца ми, за да се пека (защото нямаше с кой да отида на плаж, а не искам сама, понеже е крайно крещящо "АЗ СЪМ АСОЦИАЛНА"), се хванах че се чувствам добре самичка, а това въобще, въобще не е хубаво. Аз никога не съм била сама. И нямам предвид да си имам приятел, такова винаги си имам (ахахххахах, леко, леко, Мария, умря циганката дето те хвали). Става дума за физическо човешко присъствие до мен, каквото в момента няма, а пък и не ми се получава да завързвам нови приятелства, само трима човека успях да си харесам тук във Варна. а пък и съм сввикнала със сестра ми, малкият гном е 24/7 до мен, кучето ми, чинчилата ми...А сега е едно такова...все едно съм на 40, съкратили са ме от работа и съм се заключила в нас да пия чай, да зяпам гларусите на отсрещния покрив, да пиша крайно емоционални и биографични постове в блога си, да слушам стари парчета на Слави трифонов и да се жалва. Ама не, това не означава, че искам чието и да е внимание и присъствие, аз си искам онова моето си, което ще видя чак на рождения си ден. Другите не струват, не ми трябват, махайте се.
 Добре, слагам край на днешното словоизлияние, защото взе да става много, ама много ревливо и ще се почувствате крайно песимистично. Ама пък защо да не ви доразваля настроението с едно последно страхотно нещо? А?
 Утре е понеделник <3

понеделник, 15 май 2017 г.

Хищни сандъци

  Ако някой ви каже да отидете на лекар, защото ръката ви може да е счупена, послушайте го. Не, не защото ръката ви наистина се е оказала прецакана, а за да си спестите любимото "Аз нали ти казах". Първо, искам да отбележа, че аз съм безсмъртна. И това с гипса е за заблуда на врага, за да не разкрият тайната ми. Даже е готино, правят ми място в автобуса, не се редя на опашката в магазина...все трябва да има плюсове, за това че за не знам си кой вече път съм така. Няма значение, и този път ще го изтърпя съвсем малко.


                                          Инстинкт за самосъхранение срещу Мария 0:1

  А в петък имам матура. В петък. Защо. Защо, защо, защо. Не може ли в петък сутринта просто да получа есемес от сорта на "Ами виж, Мария, съсипвахме ти живота 12 години, недей да правиш матура. С любов: Министъра на образованието."? И не, не се надявам на определен автор, защото писмената част ми е най-приятната част и ако ще да е Далчев, пак ще ми бъде готино. Дразни ме онова с граматиката, защото трябва супер бавно и внимателно, по няколко пъти да прочитам всичко, а пък аз винаги бързам и пропускам някакви елементарни неща. Може би трябва да ме заключат с катинарче за чина и да не ме пускат до края, за да не си тръгне на втория час. Рип образование, рип висше, рип бъдеще.

  Откритие: Ако си прецакате ръката, ама ви е супер весело и хостесата ви е обинтовала, колкото да не се изхакаш някъде, значи нищо ти няма. До понеделник. Ама то е нормално, все пак понеделник трябва да е най-гадният ден, нали?
  Окей, вече и това ми е скучно, пък и пиша изключително бавно с една ръка, затова ви изоставям, надявам се не за дълго и ми стискайте палци съседите да не ми викнат полиция, заради музиката в десет и половина вечерта. Хаштаг Над Закона.






сряда, 10 май 2017 г.

Черен път да ти пресече котката / Театър и рози

  Официално си завърших средното образование и мисълта, че повече няма да седя в класна стая със съучениците ми ме натъжава адски много. Ххахахах, вие луди ли сте? Никога повече няма да се мъча в една стая с хора, които не харесвам и които също не харесват мен, без учители, тровене на нерви за скапани оценки, гонения от час заради "Ужасното ти поведение, Мария", десет минутни междучасия, които не стигат дори да слезеш от четвъртия етаж до долу, пък какво остава за ядене, пушене и прочее. Без повече бързане сутрин, закъснения, отсъствия и писане на фалшиви бележки. като последното е наистина напрягащо, както за класната ми, така и за мен самата. Знаете ли колко е трудно да измисляш всеки път от какво си боледувал? Не? Ами трудно е. Но не, нека да пишем отсъствия последният месец от 12ти клас, защо не? И не, нека никой да не пише отсъствия, освен един единствен учител, който на белия фон ще изпляска отсъствия на целия клас. В 12 клас. 12. Клас. Нямам думи просто. Не, глупости, имам разбира се, особено след три кафета и два донъта, двучасово обикаляне на центъра на Варна и невероятно сутрешно изпитване по испански език.
 Прекрасният ми абитуриентски бал. Не мога да разбера защо всички реват за това, че повече нямало да си видят уителите. Ами нали това е целта бе хора, празнувайте по този повод, не се жалвайте, какво сбъркано има във вас? Вие да не си мислите, че учителката чиито нерви сме късали години наред много иска да ни вижда повече? Та тя сигурно ще празнува повече от нас завършването ни, я се стегнете. Вместо да сте мотивирани и щастливи, че навлизаме в един нов етап от животите си, по-сериозен, по-отговорен и по-близък до самостоятелността, вие съжалявате, че се разделяте с класа си, гимназията, учителите и цялата шуробаджанащина и циркаджийница. И не разбирам как толкова бързо забравяте среднощното писане на домашни, адските изпитвания на дъската, контролните, просенето на по-високи оценки, пристрастните учители и скандалите от майките си ала "Ако не искараш 6 на това контролно, няма да видиш лятна ваканция!". Да, има и незабравимо хубави моменти, но няма нужда от излишни драматизации, завършваме 12 клас, а не Сорбоната, средно образование, хора, не е като да получавате Нобелова награда.

  Сега правя рязка смяна на темата

  Много, много обичам да ходя на театър, също обичам да влача хора с мен на представления, които вече съм гледала, но искам и те да видят, защото много са ми харесали. Даже бях помъкнала група скептични хора от училището ми, които въобще не обичат да ходят на театър, но, НО, много им хареса и си пречупиха егото, за да си признаят, че беше хубаво. Та, като човек, който си пада по театъра, литературата и разни такива "несериозни" (да, мамо) неща, винаги ми е било любопитно как точно се случват нещата преди да се роди едно представление и да бъде завършено, готово за публика. Имала съм в главата си много наивни въпроси от сорта на "Как научават толкова много текст наизуст?" или "Как успяват да не се разсмеят на сцената?", които винаги съм искала да задам именно на актьорите. И най-накрая си сбъднах мечтата да надникна зад кулисите (ама че клиширано). Когато за първи път влязох в театъра, не като зрител, беше уникално. Всички тези коридори, зали, огромната сцена и цялата магнетична атмосфера, която те кара да притихнеш и да се оглеждаш със зяпнала уста на 360 градуса. Да гледам репетиции също беше нещо, което много ме впечатли. Адски, адски интересно е да наблюдаваш симбиозата между актьорите и режисьора. Да видиш актьорите сутрин рано, с кафета и леко сънени, но репетиращи, весели, понякога влизащи в тъжен или страшен образ...някакси все едно се докосваш до някакъв съвсем, съвсем различен свят.          Защото досега си гледал от третия или четвъртия ред, с възхищение и трепет, вълнувал си се заедно с хората на сцената, чувствал си тези хора някакси нереални, сякаш не са хора, а нещо друго, по-далечно и неземно. И когато се сблъскаш с актьорите (защото си е точно сблъсък, няма спокоен начин да се запознаеш с актьор), усещаш някакво наивно вълнение, сякаш си допуснат до някакъв много, много интересен и магичен свят. И когато на 2 май гледах премиерата на представлението, вече завършено, костюми, осветление, музика, грим...сякаш го гледах за първи път и въпреки че предварително бях запозната се смях и плаках, и настръхвах и се мръщих (заради гадния Мъглов, него не го харесвам). "Една торба барут" ми хареса повече от "Хамлет" дори (добре, това беше най-тъпото сравнение, защото "Хамлет" не беше чак толкова интересно), това което също ме впечатли беше интерпретацията на Йовков, това че текстът не беше едно към едно, сухо и сурово поднесен, а изкривен през много интересна призма. Но и аз успях да впечатля хората с тъпите въпроси, които задавам и които главата ми успява да роди, и които, най-лошото, задавам преди да осмисля. А именно как правят грима на една от актрисите да изглежда така сякаш плаче. Добре де, признавам, сега наистина ми звучи глупаво, ама не можех да си представя, че наистина плаче. Аз плача заради нея и жестокият й монолог. Как е възможно за 80 минути да премина през толкова различни емоции? Първо се смееш, после си озадачен и объркан, след това настръхваш заради Витан Чауш (не, не само настръхване, там имаше и напрежение, и грубост, и накрая супер неочаквано разчувстване), а накрая се усмихваш през сълзи. Няма такава друга тръпка като тази, да се оставиш на тези хора да те пренесат някъде другаде, да те изтръгнат от мястото ти и да те направят част от ситуацията и действието, да отвлекат съзнанието ти за момент, а след това да ти го върнат удовлетворено. Несравнимо.


петък, 24 март 2017 г.

Аз съм винаги права

 Хеееййй, петък е. Като чуя тази дума и цялото ми настроение се оправя. Косата ми е къдрава, а нямам преса? Нямам лещи и нищо не виждам? Разбих си пръста в ръба на шкафа? Боли ме коремът? Няма значение, щом е петък. А още по-добре е че понеделник е почивен ден, за мен. Което означава, че от днес до понеделник ще се насладя на едни невероятни четири почивни дни. Малко пътуване, малко парти, малко от други неща. Добре де, от другите повече.
 И дори фактът, че бях събудена от директорката си по телефона не може да ми развали настроението. Може би аз развалих нейното, но, хей, току що си бях отворила очите! Разговорът беше всъщност доста забавен:
 -Здравей, Мария, в училище ли си?
 -Аз - поглеждам си чаосвника, 7:15, какво по дяволите да правя в училище толкова рано?!- Всъщност не, госпожо, днес въобще нямах намерение да ходя- това е сарказъм, да знаете, преатели
 -О, добре, няма проблем, почивай си, аз само да ти кажа, че понеделник е неучебен ден
 Какво за бога? Мозъкът ми доста време се опитваше да смели информацията и идеята, че трябва да си остана вкъщи...еха, тук започва да ми харесва, честно.
 Също, влизайки в кухнята за да си направя кафе вместо да се намръщя на купищата чинии в мивката и хаос, оправих и подредих. Някакво изключително странно и нетипично настроение ме е обзело, попринцип сутрин нещата се случват така:
 1. Алармата ми звъни. Без да си отворя очите и издавайки звуци на възмущение наподобяващи умиращ кит, блъсвам телефона в стената докато млъкне. Завивам се през глава и заспивам отново.
 2. Алармата звъни пак. Опитвам се да намеря проклетия телефон, за да го накарам да си затвори наглата уста, но при блъсването в стената е паднал зад леглото. Гнусната мелодия се забива като пирони в черепа ми. Започвам да мрънкам, падайки от леглото заплетена в двете си завивки, опитвам се да изместя леглото като си прескрипвам показалеца на ръката, косата ми е в очите, започвам да рева от болка, лазейки под леглото, за да открия скапания телефон.
 3. Ето го, алармата е спряна, но след всичко това, не мога да си легна пак. Виждайки се в огледалото получавам мини инфаркт и започвам да си оправям косата, докато си мия зъбите в стаята си. Гримирам се като няколко пъти с бръквам в окото с очната линия, от което се разревавам и целият ми труд се размазва. След около 20 минути, вече приличайки на травестит или драг куин с коса стърчаща нелепо навсякъде, отварям гардероба с идеята, че трябва да облека нещо уау, за да не ми гледат хората лицето.
 4. Вече закъснявам с около половин живот, търся си ключовете, удряйки се във всеки възможен ръб, намирам ги на вратата, разбира се. Докато се опитвам да изтрия останала паста за зъби от лицето ми си викам такси и излизайки навън духва вятър, който качва полата ми на кръста. Не, закъснявам, таксито ме чака, шофьорът ме гледа със съжаление, а съвсем скоро и тази по география ще ме гледа не особено добре заради закъснението ми.
 5. Взимам си кафе и сипвам цианид в чашата си в съотношение 1:1

 Хайде стига, никой не може да стане весел, щастлив, бодър и готов да комуникира с други същества толкова рано. Пробвайте да ме видите в 11 преди обяд, ставам доволно протягайки се, тананикам си и даже си правя закуска. Мразя ранното ставане. Предпочитам, а и ми е по-лесно, да си легна в седем сутринта, отколкото да стана в толкова. И се обзалагам, че и вие сте така. И как после като отида в училище да не гледам всеки унищожително. И как да не мразя хората сутрин, като самата себе си не мога да понасям, по дяволите.

Направих нещо гениално. Изтеглих си първия сезон на ,,Отчаяни съпруги" и още няколко сериала. Мисля че ако седна и изгледам всичко на куп, следващият ми пост тук ще бъде с дата някъде юни месец 2098 година. Леле, тогава ще съм на 100. Ако изобщо доживея, странното е че няколко доста мои близки хора са адски убедени, че ще доживея максимум до 25, защото ще се очистя по нелеп начин. И не, да си седна на покривната козирка на шестия етаж, за да си измия прозорците не е безрасъдно,а нещо нормално. Как да виждам морето, ако прозорците ми са мръсни? Точно така, а това с колата беше на пешеходна пътека, така че не се брои.

 Иии, ще си взимам домашен любимец. Доста дълго време се чудих какво да е, защото:
 1.Куче, абсурд, след Марко не искам друго.
 2.Котка? АНАТЕМА, мразя, мразя, страх ме, адски изчадие, назад демоне!!!
 3.Змия. Супер яко, обаче съквартирантките ми нямаше да се изкефят особено.
 4.Рибки. Хахахаххах, за бога, просто не.
 5.Папагал? Тате каза, че някой път като се напия с приятели ще го сготвим с ориз. Прав е.
 6.Заек.
 Та, да, ще е заек, тъй като вече съм гледала чинчила и имам някакъв опит, а и са сладки. Само не знам защо се съгласих да го кръстя Ибрахим. Най-нормалното име за заек, не мислите ли? Интересно ми е какви по-странни имена са измисляни за домашни любимци, така че споделете. Аз исках второто си куче да го кръстя Страхил, обаче не ми позволиха.

 ,,Ти трябва да станеш актриса." Нали знаете как като чуете нещо изключително абсурдно и неадекватно, реакциите ви са винаги крайно странни? Е, аз се задавих и започнах да се кръстя. ,,Ама не, сериозно, такъв образ си, завладяваща си и всички само теб слушат и гледат." И почти се задавих втори път, гледайки сякаш някой ме е плеснал с лопата през лицето. Никога, не, не, не, не, не си правете такива шеги с мен, а много се надявам да са шеги, защото ако наистина ме виждате като актриса, то просто...просто...леле, останах без думи даже. Но пък си го върнах, някой ще трябва да посрещне доставчика на пица гол и само с една ръка да успее да взема голямата фамилна пица Хавай. Отмъщението ще е сладко.

 Знаете ли, това започва да става доста дълго, а трябва да си събирам багажа, да се къпя, да се приведа в най-добрия си вид, да обядвам и да отида да свърша няколко неща. Затова ви пожелавам прекрасен петък, страхотна събота и спокойна и лишена от махмурлук неделя <3

сряда, 8 март 2017 г.

Загорели мъфини и убийство в кухнята

 Не знам реално дали трябва да празнувам на осми март, аз приемам този празник като ден на майките, въпреки че има невероятно много вариации. И все пак е приятно, когато някой специален човек се сети за теб и ти се обади. Доста е объркано с тези "специални празници", аз всеки ден си празнувам, иначе ако трябва да чакам дати като рождения ми ден, имения ми ден, първи юни и т.н., няма да е забавно. Затова всеки ден трябва да ти е специален ден.
 Не знам как по дяволите реших, че ще правя мъфини днес. Може би защото предният път, когато правих специално за някого се получиха умопомрачително гадни, реших че ще се реванширам и ето, отидох, напазурувах всичко необходимо, прибрах се, пуснах си музика от колоните и започнах. И всичко вървеше перфектно до момента, в който всички кексчета решиха да бухнат прекалено много и да се изпекат в някакви невероятно гротескни форми. "Нямали били търговски вид, дано поне да са вкусни". Е мерси много, имах нужда някой да ме успокои, а не да се гаври с труда ми. И понеже явно на Мария не й стига да се провали с гръм и трясък, правейки мъфини, които сякаш са радиоактивни и изпечени сякаш се разтиачат, реши да прави яйчен крем. Не, не просто яйчен крем, а червен яйчен крем, сладкарската боя е нещо, което обожавам и не мога да не използвам, Та, спазвам си аз точно и ясно инструкциите по рецептата, слагам нещото да ври, слагам боята, става червено и в един момент БАААААМ, цялата кухня в червено, аз омазана по ръцете и лицето...отстрани е изглеждало сякаш съм заклала някой, сериозно. И така бъдещето ми като сладкар е нещо, което няма как да се осъществи, жалко. Сигурно ако участвах в някое сладкарско кулинарно шоу, нямаше дори да се стигне до елиминацията ми, защото бих запалила всичко.
 Но утре ще направя пак мъфини, този път няма да препълвам формичките и всичко ще е перфектно. Толкова перфектно, че чак ще взема айсинг или друг вид глазура. Дано само и утре да съм толкова ентусиазирана, колкото днес. А аз бях наистина ентусиазирана, дадох си всички пари, които имах в себе си за това, а попринцип много мразя да изхарвам всичко преди да се прибера. Боже, това прозвуча като нещо, което казват възрастните сериозни и отговорни хора. Забравете, излъгах, обичам да си харча абсолютно всички пари за най-различни глупости, най-вече ненужни. И въпреки че имам осем точков списък с изключително наложителни неща за купуване, аз съм "ААА, ХАЙДЕ ДА СИ ВЗЕМА ТАЗИ ТЕРМО ЧАША С МАЛОУМЕН НАДПИС".  И после защо по дяволите нямам лак за коса, фибички и какво ли още не. Ох, сега се сетих нещо ужасно. Утре ще трябва наистина да си взема скапан лак за коса, фибички и черни равни обувки за работа. Шит, шит, ама то утре е четвъртък, трябваше днес да...все тая, добре дошли в моя свят и любимото ми "Ще го направя утре де, спокойно".
 Искам да ви кажа, че се отказах от идеята да карам два бала. То това ще е най-голямата грешка в живота ми. След тази, че бях гадже с момче от моето училище, сериозно, това е по-зле и от пиявица лепнала се за гърлото ви. Ще си отида на бала в София с моите си кучки, а и, хора, не бих пропуснала да видя за последно някои нищожества, които доста са си разперили крилата, откакто ме няма. "Леле, Мария, много си лоша". Не, не, просто е лошо да...представете си Пенка и Здравка. Пенка е ковра, но нарича Здравка ковра и разпространява слухове, че е такава. И тогава Здравка разбира, че Пенка е правила някои много ковренски неща. И така Пенка трябва да умре. Бавно.
 Така де, нека не изпадам пак в такива настроения, въпреки че при мен то се сменя на всеки средно две минути. И все пак, честит празник на тези, които празнуват днес!








понеделник, 6 март 2017 г.

Образователната система е Азис.

 Цвети да дойде при мен  във Варна в четвъртък и да остане до неделя, беше най-добрата идея, която съм имала. Само черният ми дроб не мисли така.
 "Да излезем, да пием по едно и да се приберем". То звучи много добре, докато барманът не донесе текили да пие с вас, да започнете да танцувате и спонтанно да решите, че ви се ходи на караоке. Браво, Мария, ти си абсолютен гений. И така излизането ни за по едно се превърна в културна деградация примесена с много шотове, Гери-Никол и Ники Минаж. Не, ние не се прибрахме сутринта, не.
 И вместо на следващият ден да си починем от гениалните ми хрумвания, вечерта отново бяхме първа линия за дискотека. Лошо. Много лошо е, ако барманът ви е приятел. Лошо за вас, за въпросният ви черен дроб, лошо за краката ви, защото сте решили да обуете убийствено високи обувки. По принцип нямам пробелм с 13 сантиметровите си иглоподобни токчета, но след известно време танцуване става малко интересно с ходенето. Изводът е: Недейте да имате приятели бармани.
 Играх волейбол с делфини. Хора, хора, хора, искам да съм русалка, да си плувам с делфини и косата ми да е като от реклама на Лореал. Толкова са уникални, искам освен пингвин и едно делфинче. Пингвинът ще се казва Алистър, делфинът Парти. Да, точно така, Парти, млъквайте.
 И сега трябва да пиша сценарий за патронния празник на училището ми в София. Адски тъпо се чувствам, че няма на 16 март, облечена в тясна рокля и обула шефските си високи обувки, да притичвам наляво-надясно, да украсявам, да подреждам, да овиквам тъпи хора, които са си забравили флашките, да организирам. И най-вече страдам, защото няма да водя концерта. Искаше ми се да отида, но се пада четвъртък, а в петък трябва да съм в Русе. Но на дипломирането ще отида. Някакси ми липсва онази нелепост на гичето. Цитаделата и междучасията. Защото тук най-близкото кафе е на девет дни път с камили. Което не ме спря да отида днес.
  Къде за бога се произвеждат лекарства в България? Откъде по дяволите да знам, знаете ли точно колко ме интересува? И как може аз цяла година в десети клас да градя успех по български за отличен, ходейки на Олимпиада и какво ли още не, а накрая скапаната шибана образователна система да ми реши годишната оценка с два листа скапана и шибана хартия. Аз цяла година какво съм правила аз бе, тъпаци? Нали имам проклета оценка, какво пречи да я приемете, защо и за чии трябва да забравяте факта, че аз съм си съдрала прекрасното дупе да уча цяла година. Ами много ясно, че няма да си взема смотания изпит по география, аз откъде да знам, че в Добрич се произвеждали детски обувки? Изобщо не ме вълнува, разбирате ли, ако ще и наркотици да пласираха, да продаваха хора, органи или да подготвяха план за световна епидемия. Не ме вълнува, изобщо по какъвто и да е начин. Имаме най-скапаната образователна система, ненавиждам я, ненавиждам болните мозъци, които са измислили крайно гениалните приравнителни изпити. Защо? Защото не можете да ми видите бала от седми клас? Годишните оценки? Характеристиката от училище? Как по дяволите и по всички там демони и изроди е възможно буквално да ти изтрият пет години от образованието, защото сменяш гимназията? Вие знаете ли какво е да учите за пет приравнителни в една седмица? Абе хора, един изпит включва материала от цяла шибана година и вие ми давате пет такива шибани изпита, вие на какви наркотици сте? Който го е измислил това му обещавам, че ще го намеря и в Ада след като умра, но ще го унищожа и подложа на нечовешки мъки, както аз в момента се гърча като нещастен червей.
 И тези глупаци ще ми искат изпити, за да им докажа, че съм достойна да им уча в гимназията? В същата гимназия, в която има по-малко ученици от нея, отколкото в Плаза. Смешници.




сряда, 1 март 2017 г.

Каква карма, аз се казвам Мария

 Точно така, нещо такова като карма не може мен да ме догони никога, защото не може да смогне и да прецени за кое по напред да ми го върне. Може би се е отказала в един момент и е решила, че няма да ми го връща за всяко поотделно, ами например накрая ще направи така, че да да се подхлъзна в банята и да се задавя с дъвка, защото пея и да си счупя този път дясната ръка. Или да ми падне тавана върху главата докато се смея на нелепата си учителка по история.
 И не е честно, как може всички да обясняват, че всичко се връщало от само себе си, че който направи нещо лошо, животът ще му се отблагодари подобаващо и така нататък, и така нататък, при положение, че някои хора могат да сътворят най-гнусните неща, на които е способно същество метър и седемдесет с акъл за няма и пет стотинки в главата, и нищо. Нищо, разбирате ли? Няма да бъда гадна, добре, само ще кажа, че ако тази въпросна карма или каквото е там това нещо, което овъзмездява хората, не си свърши работата, то аз ще се провъзглася за върховен съдия и ще раздам няколко присъди тук и там.
 А ако знаете само как прекрасно ми мина устния изпит по испански, чак като се сетя и ми се появява мазна и самодоволна усмивка на лицето. Още с влизането почнах да плямпам на испански преди да са започнали да ме изпитвам, така ги вкарах в джаза, че не 6, ами очаквам утре 10 да са ми писали.
 И чувството да те гледат като полезно изкопаемо, защото си от София, е невероятно. Днес преди устния си изпит в изблик на агресия към системата отидох да си взема дюнер срещу училище с много, много чеснов сос, за да издуша изпитващите, и дюнерджията ми обясняваше, че съм приличала на някоя от "София ден и нощ". Е, фактически бях наистина в София денонощно, но не съм нито една от онези потресаващо задръстени "актриси".
 Госпожата по история: Мария, ходила ли си в "Сълза и смях"?
 Аз: Вие точно това ли ме питате? Аз не само за представления съм била там, госпожо.
 ЗАЩО НЕ МИСЛИШ ПРЕДИ ДА ГОВОРИШ, МАРИЯ?!?!?!
 Госпожата: Какво имаш предвид?
 Аз: По-често съм била зад кулисите, отколкото в салона.
 ПРЕСТАНИ ДА ГОВОРИШ И МИСЛИ!!!
 Госпожата: Ама познати актьори ли...
 Аз: Боже, предтава си нямате.
 И така Мария, кога ще се научиш, че трябва да обмисляш нещата преди да ги изговориш? Кога ще започнеш да си даваш сметка, че да си импулсивен и първосигнален е нещо лошо? ХАХАХАХА, бе ти луда ли си, я се дръж естествено. Сложи си слушалките, пусни си най-мизерната песен от плейлиста си и започни да си танцуваш на чина. Не, хората не те гледат странно, ти не вършиш нищо странно, продължавай все така. А после като те пита директорката защо пушиш пред училище й отговори с "Е и?", със сигурност тя не е искала те наказва, просто ти се е зарадвала, защото си от София и в предишното си училище си пушила с учителите пред входа и нямаш представа, че тук комунизмът още е жив, няма проблем. А, също така нямам нищо против да ме питате всяка сутрин къде ми е униформата, аз всяка сутрин, с кафе в ръка и изражение на омраза към света, ще ви отговарям все така културно, че тези смешни ризи няма да ги нося. Никога.












вторник, 28 февруари 2017 г.

Драматична лигла

 "Какво мислиш за инфраструктурата във Варна?
  Моля?
  Я пак, какво?
  Аз на български не мога да отговоря на този въпрос, какво остава на испански. О, да, забравих, малката натрапница от София. И на мен ми е приятно, нещастници, радвам се, че ви отварям толкова много излишна работа, аз попринцип обичам да занимавам простосмъртните с моя милост. Реверанс желаете ли? "Мария, бъди тиха и уравновесена, направи добро впечатление на тези хора, нека те мислят за един спокоен, мил и отзивчив човек, който няма проблеми с нервите си. ХАХАХАХАХ, да бе, добре, ей-сега, само да си сложа трагичното изражение ала "тъпка ме стадо коне", да нацупя невинно устни и да извия вежди нагоре като Натали Портман в "Черният лебед". По-скоро изражението ми е тип "не ме доближавай ако не искаш да умреш", гледам сякаш планирам по какъв точно начин да мина през теб с кола и , най-важното, въздишам отегчено. И това всъщност не означава, че съм агресивна и негативно настроена към заобикалящия ме свят, просто това е обичайното впечатление, което правя у хората. Представете си каква изненада е за някой, който се сближи с мен да ме види смееща се, нелепо танцуваща на някоя нелепа песен и адски развеселена. Защото да, аз съм весел човек и притежавам невероятно чувство за самоирония. Боже, малко шизофренично се получава това, но в интерес на истината това са ми две много любими състояния. Едното тип гадна и мразеща всичко дишащо, а другото, наивна, усмихната и инфантилна. И двете са абсолютно естествени и нормални за мен. А ако знаете колко бързо превключвам от едното в другото, наистина бихте се притеснили за психичното ми състояние. Хората, които ме познават  са свикнали и даже ги забавлява, когато изпадна в лошото настроение, защото наистина съм адски гадна и в момента прекрасно си давам сметка колко е странно това, което пиша, но така и така съм почнала да ви плаша, ще довърша.
  Най-забавно е когато някой човек познава само веселата ми, добра, мила и хубава страна. Следва цитат: "Ама ти си някаква много откачена и дива, хич не ти пука за нищо, евала.". И когато тези хора ме видят в лошо настроение, най-вече провокирано от някой, който изключително много ми е бръкнал в здравето, те са в абсолютен шок. Следва цитат: "Не, не питай, по-добре даже не я приближавай и не си говори с нея"
  Оф, пак тръгнах от нещо определено и пак стигам до някакви коренно различни теми. Вие знаете ли колко обичам да плямпам на испански? Не? Боже, аз умирам да си говоря с някой на испански, буквално се е случвало да чуя някакъв испанец да говори на улицата и да повлека Цвети в негова посока, само и само да си говоря с някой. Та, за човек, който обожава да дрънка на испански един устен изпит не би трябвало да представлява проблем, нали? Нали? Но когато срещу теб седнат двама сърдити учителя, които те гледат сякаш си най-голямата досадница довлякла се чак от София, за да им вгорчава живота, разговорливостта ви рязко бива разбита на възможно най-малките парченца. Чувствате се като Лео, когато не му казват името на Оскарите. Като най-низшото същество на света. Е как тогава да говоря каквото и да било. Я, колко интересен гларус на перваза, защо да не го гледам 30-ина секунди, изнервяйки и без това изнервените типове срещу мен.
  Няма значение, не съм сигурна само какво впечатление ще им оставя на тези хора. Вътрешно искам да ме харесат и да са доволни от мен, но нали винаги наглата откачалка в мен надделява и оплесква всичко, оставяйки всички с отворена уста.
 Обаче...очертава ми се най-прекрасният петък, най-яката събота и страхотна неделя, защото малката ми кучка ще дойде във Варна. Усещам как някой барман ще ни прави горящо ламборджини.
 Отново ще оставя постът незавършен, защото така.























неделя, 26 февруари 2017 г.

Нещо хаотично like me

 Ето, искам да се отбележи някъде, че вчера писах и днес отново го правя. Защото, както винаги, имам какво да кажа и то, разбира се, ще е изключително несвързано, хаотично и може да ви заболи главата, ако се опитате да вникнете внимателно в написаното, затова и недейте.
 Днес излязох да тичам. Изкарах си белия дроб и поне един стек цигари, в момента имам чувството, че съм се преродила и дишам чист кислород. Чакай, ако дишаш чист кислород умираш. Добре, все едно дишам въздуха на някоя планинска полянка с теменужки. И тичах покрай морето, което е мотивация да го правя по-често. Много, много е приятно, даже когато се умориш и започнеш да виждаш черни петна, защото излизаш да тичаш без да си ял, си сядаш и гледаш малко морето, което ти носи някакво душевно удовлетворение. Освен за филмари като мен, аз като се зазяпам в морето започват да ми се въртят много откачени мисли и сценарии в главата. И видях черноморска акула. Е, малко беше поумряла и изхвърлена на брега, но беше много сладка. Като големите страшни акули, само че мъничка и с едни такива големи изцъклени очи. Ама може да са били така, заради това, че беше предала богу дух. също така запомних как да стигна от нас до яхтеното пристанище и любимият ми ресторант на плажа, което си е постижение, предвид страхотната ми ориентация. Ще бъде забавно докато свикна да се ориентирам. Е, онзи ден доста добре си се справих с прибирането в 4 сутринта боса и с токчетата в ръка, но като се има предвид, че алкохолът отключва неподозирани заложби в човек е разбираемо. А моите са иключително ценни, започвам да говоря на всики езици, дори на немски, ориентирам се прекрасно, танцувам толкова че танцьорките ми се сърдят (това вече е 100% истина, в Русе, Бургас, София и Търново ми се е случвало) и също, най-голеият от всички таланти е че мога да изям огромна фамилна пица Хавай сама докато бия всички на покер. А хора, аз почти не знам как се играе покер и никога досега не съм губила повече от блузата или тениската си.
 Twinkle twinkle little whore
 Close your legs they're not a doooor.
 Ще имам два абитуриенстки бала. В София и във Варна, как е, а? Мисля че ще ми се разкаже играта, черния дроб, краката, косата и всико, защото между двата бала има един ден. На 26 във Варна, на 28 в София. Просто чувам едно тихичко гласче на ангела ми пазител, който се моли за мен. Ама защо не, ще бъде забавно.
 Искам приятели, моля ви, не може така. Мога да излизам, искам, а няма с кой. Това е най-мъчителното нещо на този свят, заклевам се. А знаете ли колко е хубаво на Кубо, на плажа, седиш пиеш кафе, море, плаж, слънчице, кеф. Обаче няма с кой. Дори кокичетата ми умряха заради киселинния дъжд вчера.


 И все пак ще си изтегля брутално тъп филм, защото въпреки агресията и афекта ми е гадно. 50 нюанса звучи ли добре като за ситуацията? С подходящото количество червено вино всъщност бих могла да изгледам който и да е филм. Awww, Цветелина Янева ми е в момента спирит енимъл.
 Чало, чало, отивам да си направя кафе.

петък, 24 февруари 2017 г.

Новите неща

 Нека да се преместим във Варна втория срок в 12 клас, зарязвайки всичко в гадната и противна София. Защо не? Оставяш нещо недовършено? И какво от това? Дори не съм асимилирала реално, че наистина вече живея другаде, сякаш още не съм се събудила и все още си плувам замаяна. Е, днес се посъбудих с първия си ден в новата гимназия и контролно, но смея да кажа, че дори това не ме извади от приятното ми състояние на абсолютно спокойствие. И да си кажа честно, можех още в началото на септември да се преместя, но, нали знаете как сте били влюбени и някой ви е задържал. Съвет: Недейте, не трябва точно това да ви спира от драстични промени, които очевидно са положителни.
 Варна. Много, много, много прекрасен град. Имам море през прозореца си, гларуси и чайки, подредени улици, по-малко хора и шум, собствено място за живеене на последния етаж на сладка къща в центъра с покривна козирка на прозореца, на която може да си седнеш и да пиеш кафе, гледайки дебелите бели птици на отсрещния покрив. И новите запознанства, това ми е любимо, екзалтиращо чак.

Разбира се, че някои тъпачки ми липсват, но истината е че приятелството не познава разстояние. Докато ако е момче, с което ходите, в един момент може наистина да реши, че разстоянието е гадна работа и да ви зареже като едното нищо. Тогава го удавете. Или удушете. Причинете му болка. Ако имате нужда от идеи- на ваше разположение съм, даже ще ви помогна да натопите трупа му в киселина, след като сме му капали цианид в очите. Увлякох се малко, но така става, когато сте зодия близнаци с луна близнаци и асцендент близнаци. Създадена съм за велики дела, сериозно. И, дори факта, че щях да съм на работа този уикенд, ама не съм не ми развали настроението. Чувствам се...добре. Добре е достатъчно.
 Ау, а тази вечер съм на дискотека с хора от новия ми клас. Плаза звучи просто...няма значение как звучи, при положение, че съм музикална курва и слушам всичко. Всичко.
 О, виж ти, седем часа е, а аз имам да се приготвям, за да дебютирам като истинска мазна чалгарка тази вечер.
 Адиос.


четвъртък, 12 януари 2017 г.

Сутрешно вдъхновение

Стъпка напред, две назад. Като в тангото. Червено кадифе и шоколад. Водка с малинов сок и шампанско. Стъпка, докосване, целувка. Две назад- спри дотук. Чакай, настъпих ръба на роклята ти. О, било е желанието ми да те задържа по дълго до себе си. Да чувствам как топлината на тялото ти контрастира с леденото ми сърце. Да се взирам в разширените ти от страх очи, да се наслаждавам на несигурността ти. Няма да те нараня, още не, сега единственото, което искам е теб, по всички възможни начини.
Облечена в невероятна рокля, с красива прическа и опасно високи обувки. Роклята ще съсипя, косите ти ще разпилея в леглото, обувките...може да останат.
Искам те облечена в моя тениска, рошава, кисела и сънена. Ще ти направя кафе и ще ти го донеса в леглото. Докато ми разказваш какво си сънувала ще сплитам косата ти, оставяйки на свобода само онова непокорно кичурче, което се спуска в къдрица по лявата ти буза.
Искам те ядосана, крещяща и хвърляща мълнии около себе си, дива. Искам да видя пламъка в очите ти и да го доразпаля, само за да го потуша по-късно, пиейки вино от устните ти.
Искам те свита и ранима в ръцете ми, леко потрепервайки заради тихия си плач. Ще те притисна до себе си, обещавайки че всичко ще е наред.
Искам те щастлива и свободна, смееща се с цяло гърло докато вятъра си играе с връзките на банския ти. Да плуваме навътре в морето, за да се измориш и да увиеш ръце около врата ми, да те изведа на брега, да те завия с хавлията си и да целуна посинелите ти солени и мокри устни.
Искам те всякак, навсякъде. Да видя всичко, да те опозная. И тогава мога да си тръгна, казах ти.
Тангото се танцува от двама, но ти си създадена за невинен и прочувствен валс, докато аз...
Стъпка напред, две назад.