неделя, 27 септември 2015 г.

Какво ще пишеш?


 Това е съвместен пост, така че предварително се извинявам колко несвързан ще бъде.
Спри да скърцаш със сламката.
 Окей, лятото свърши, няма вече вятър и вълни. Първокурсничките са в четиринайста група и скоро Симеон ще яде бой. Но, той е в пета, значи всичко е окей. 
 Карах уиндсърф, добре де, "карах", колкото да се навра навътре при медузите, да седна на сърфа и да започна да цивря докато не ме извади рицарят ми на сърф. 
Тук е Градина, бейбе, всеки се оправя сам с каквото има. 
  Това лято мина много, много по-добре от предишното. Даже смея да твърдя, че на терасата ми беше много хубаво. Мария, аз съм погнусен от теб, буквално. 
 Добре, оставям това за после, тъй като трябва да тръгваме, но се надявам преди Коледа да завърша този пост. Не ме мразете, защото съм прекалено яка.

петък, 19 юни 2015 г.

Честит рожден ден...на мен.

 Почти де, до утре има малко време, но...все пак. Може би този път ще бъде хубаво.
 Да, да, чашата не е нито пълна, нито празна. Всъщност е пукната и оптимизмът ви изтича от там, давайки път на песимизма, това е то. Точка. И да, искам Нора да ми направи торта. Моля.

четвъртък, 9 април 2015 г.

Оцеляване на предела, мисия: гимназия

При шофьора на маршрутка отива една блондинка и пита:-Кой от всички педали е спирачката?-Ей тоя с найлончето.


 Здравейте любими мои заблудени хора, които са се объркали и четете това.
 Нека пропусна извиненията относно факта, че не съм писала отдавна и ще карам направо. ЩЕ се опитам да бъда максимално хронологична, въпреки че никога не ми се е получавало, nevermind, хронотопи is not my power. Както и старобългарската литература, нещо, което ме кара да стискам гневно юмруци под чина докато се опитвам да измисля адекватен отговор на зададения ми по темата въпрос, опитвайки се да избегна публично унижение. Е, поне стана ясно, че оценките ми от Олимпиадата не са фактор да съм добра по Литература (за неразбралите- изречението е саркастично), тъй като имам 4 на контролно и май двойка на устно изпитване. Като стана дума за ужасната Олимпиада, трябва (чувствам се длъжна) да кажа, че се надцених с надеждите си за добра оценка, по мое мнение не се справих добре с това 5.38. Искаше ми се да видя къде са ми грешките, за да мога занапред да ги коригирам.
 Виждате ли? Аз съм изключително неподредена, пиша всичко, което ми мине през главата без да следвам какъвто и да е ред, тъжно. Но и без това съм почнала, нека поне да довърша темата, която ми е слабост ( забележка: сарказъм again). Тъй като сме във ваканция имаме да четем произведенията, които не сме прочели, когато е трябвало. Oh God, 6 за 3 книги и 5 за 4? Не, не, няма как, чели ли сте Бокачо? Знаете за коя книга говоря, сигурна съм.
 Именно.
 Или ,,Дон Кихот"? О, не, моля ви. Имам афинитет към литературата, но това е...      Мнението ми е, че това е роман, който трябва да се чете от възрастни, осъзнати и сериозни хора, които са способни да намерят очарованието в този откачен герой, очарование, което аз не мога да открия, тоест не искам. Странното е, че прекалено често мнението ми относно книги и персонажи в тях е коренно различно от всеобщото. Да, разбира се, че говоря за Жорж Дюроа, за Бога. Няма да се впускам в подробности, тъй като няма нужда да доказвам това, че съм права, така както за всички останали герои, които никой не харесва. Аз съм на мнение, че в почти всяка книга има любов. Може да е изразена по необикновен начин, но я има, задължително е. И винаги съм се застъпвала за това, но когато открия книгата изключение и ми кажат, че в нея има любов. Толкова ли съм сбъркана? Да, и аз така си мислех.
 В момента чета три книги, всъщност четири, но Мариса Мейър не ми харесва, книгата е скучна. Може би тези съвременни тийн романи са ми омръзнали, явно човек си променя вкусовете след голяма доза Толстой, Достоевски и ли дори Бронте (обожавам последните две). Дори ,,Дивергенти", прекланях се пред Вероника Рот, но сега всички тези "нови" романи ми се струват посредствени. Четири ли казах? Аз съм ужасен човек, сега се сетих за любимата ми Дона Тарт и ,,Шиглецът" със своите 900 и нещо страници. Обичам тази книга, досега съм плакала само заради Хари Потър, Трис, Джейн Еър, Снеп (обичам те, ти си моят life guru), Хедуиг, Доби (... всички загинали в ,,Хари Потър") и Скарлет, но четейки тази книга нямам контрол над сълзите си, ужасно е. Мечтая един ден да имам моя книга с твърди корици и големи главни букви в началото на всяка главва, в която да вложа по някакъв начин истински чувства, които да преддам на читателите. Мечтая хората, които я четат да изпитват емоциите, които изпитват героите ми, да им съчувстват, да се радват с тях и да скърбят с тях. Досега не съм чела книга, която да ме кара напълно да се чувствам по този начин, но тогава се появи тази грамадна книга и направо ми разби представите за литература. Обожавам писателката е меко казано, искам да я отвлека и денонощно да водим разговори на екзистенциални теми.
 Като да влезеш в секретната Ватиканска библиотека. Искам. Ако трябва само заради това ще науча да говоря италиански. Защото го разбирам.
 Нека зарежем тази тема.
 Знаете ли колко е сладко чувството на пълноценност, което изпитах, когато отидох да взема малката си братовчедка от яслата и при отварянето на вратата тя ми се усмихна широко щом ме видя? Много. 
 Бях на Фашинга на немската ( за непосветените: Фашингът е ежегодния концерт на немската гимназия в зала 3 на НДК.) Тазгодишната тема бе ,,Червеният килим", знаете- рокли, високи обувки, прическа и любимото ти същество, което те придържа да не се размажеш на пода докато правиш жалки опити да балансираш върху единайсет сантиметра. Беше интересно, особено момичетата с жартиерите. Но не, не те ме впечатлиха, въпреки че подпомогнаха по-бързо да изляза от детството си. Remake-a им на Cell Block Tango беше невероятен. След това гледах и филма ,,Chicago". Рокси е ужасно глупава, а Велма е идол. Били Флин заслужава големи шамари, а режисьорът на филма безсмъртие.
 Споделих ли, че съм в нов клас? Не? Нормално, последният ми пост е от миналата година сигурно. Липсват ми ma niggas, хора, но обстановката е по-добра, някакси я няма постоянната нужда у мен да говоря по време на час, да преча или да се карам с някой учител. Добре де, не коментирам испанския. Знаете ли какво ми казаха новите ми другарчета? Казаха ми, че откакто съм в класа им са станали още по-единни и задружни. Беше толкова мило, а и предвид ситуацията, в която се намирах, както и те, ми помогна още повече да се стегна.
 Бъдете смели? Нужна ли е смелост да живееш? А за любовта?
 Глупости.
  Я си дръжте смелостта и бъдете нормални, когато някой ви мачка и ви се смее в лицето и най-силната воля, и най-голямата смелост бива сломена. И защо да се противопоставям на нечесността? За да може да ми кажат "Аз съм горе, ти си долу, затваряй си устата и си знай мястото.". Така ли? Така. Не може да ни учите да имаме глас, мнение, желания и какво ли още не, когато в същия момент ни тъпчете.
 Двойни стандарти, както каза Обич един път, те ще разрушат света. Така е. Училището е място за учене, но нека погледнем нещата реално: освен наливане на знания, тук ние се учим на много важни неща, които ни подготвят за така жадувания самостоятелен живот. И когато ни настъпят е гадно и подло.  Е,  вече наистина нямам мотивация за училище, понеделник и петък ще станат любимите ми дни от седмицата, с любимата ми програма. 
 Достатъчно за училище, за Бога, ваканция е.
 Може би трябва да основа група с някакво много яко име. Ще бъдем няколко момичета, които ще направим революция в училище.
 О, не, казах не на тази тема, не е нормално да съм във ваканция, а в главата ми да са само учители, книги, уроци и какво ли още не. 
 Казвам ви до скоро, любими мои, надявам се следващият пост да не е август месец
  Обичам ви, обичайте се и вие, бъдете щастливи, не четете ,,Декамерон", по-добре гледайте порно.

понеделник, 2 март 2015 г.

Скарлет О'Хара

Добре, защо всички героини с името Скарлет са толкова глупави на моменти?

 Така, не съм писала пост от много, много време, за което се извинявам главно на себе си, защото съм егоист. Има няколко неща, за които искам да пиша, затова днешният пост ще е по-дълъг от обикновеното.
 Оказа се, че вторият кръг на Олимпиадата по български не е с тема ,,Хамлет, Офелия", както "предрекох" две минути след като излязох от упойката. Темата беше ,,Тартюф, разумът в служба на злото". Може да се стори смешно на някои хора, но едва по време на Олимпиадата в ума ми изникна идеята за контраста между Оргон и Тартюф. И, о, вечерта преди това гледах един руски мюзикъл по едноимената пиеса на Молиер. Филмът беше невероятен, а Елмира ми е любимка. Та, за Олимпиадата, мисля че се справих добре, тоест, доволна съм от себе си. Дори да не изкарам висока оценка съм на мнение, че не е малка победа да стигна до тук и то с отличие. Спирам, защото много ми се вдига самочувствието, а никой не обича нарцисисти.
 Но като заговорихме за нарцисизъм трябва да отбележа, че най-накрая имам мои собствени нокти. Е, не са много дълги, но са си мои, това за мен си е още по-голяма победа от каквито и да е олимпиади, защото съм преборила себе си. Също така, понеже заговорих за нокти, трябва да отбележа, че маникюристката ми прави чудеса с тях, защото когато отидох при нея януари месец с миниатюрните си нокътчета, тя просто каза "След два месеца ще са двойно по-дълги". Така е, не просто двойно по-дълги, те са и по-здрави и хубави. Благодаря, Севи. О, също така си отрязах косата. Не цялата, но така се чувствам. Косата ми е пет пръста под раменете, за Бога. Докато порасне ще минат векове. Но имаше нужда, понеже беше много изтормозена, та сега си плащам цената. Няма да се впускам в подробности какво правя всеки път като я измия  и през какви "подхранващи" процедури минавам. Странно е, но когато човек се чувства хубав външно, в него цари някакво вътрешно удовлетворение. Затова аз чувтствам подобно удовлетворение постоянно, защото съм хубава постоянно.
 Любопитен факт: мама и аз искаме фен среща с Джорджано.
 Вчера с нея ходихме в Джъмбо. Оставих очилата на Хари Потър, за да си взема микрофон. Питате се защо? Представете си следното: шест часа сутринта в събота, Мария надува колоните, включва микрофона и започва да пее "Отиваме на кОпон". Прекрасно, нали? Стига глупавият микрофон да работеше, you stupid muggle. Сега освен, че не мога да будя съседите с Джорджано, нямам и очила на Хари Потър. Но пък имам книга и дебела тетрадка с твърди корици, на които е Мерилин Монро. Остава само да си изтегля вдъхновяваща музика и да започна да пиша. Хора, откакто завърших ,,Dark" не мога и не мога да започна нова история. иде ми да си заскубя косата от гняв, защото искам да пиша, но в главата ми е само Марлийн и Ричард.
 Случвало ли се е на някой от вас да имате приятел и много дълго време след като отношенията ви са се развалили да се бутате между шамарите в опит да се сдобрите? Да? Откажете се. Аз официално се отказвам, защото нямам сили и енергия да търпя bullshits постоянно и да си бия главата в стената. Тъжно е. Та, освободи се място в списъка ми с приятели, ако някой желае да кандидатства за този пост трябва да спази следните изисквания:
  1.  Четеш много книги и обожаваш Хари Потър.
  2. Пишеш история и нямаш на кого да я четеш.
  3. Живееш в София (близо до центъра).
  4. Обичаш кучета.
  5. Търпиш разхвърляни стаи.
  6. Не си хомосексуалист (не съм хомофоб, спокойно) 

 Ако намирате себе си в тези шест реда се чувствайте свободни да ми пишете. Допълнителна забележка ,,Когато в едно приятелство се появи съревнование, то тогава никога не е трябвало да бъде такова."  Имай това предвид, аз просто съм най-добрата, свиквай.

 Знаете ли колко е забавно в Джъмбо? Особено, когато съм с мама. Леле, не съм се смяла така отдавна, особено когато натиснах всички копчета на зелените мечета и петнадесет Gummy Bears зацирикаха в един глас. Имам картонени чаши за кафе с капак. Това нещо е жизненовано за един кофеино-зависим човек като мен. Оставете превзетите tumblr момичета, които пият кафе и слушат Artic Monkeys, те поне на снимки изглеждат добре. А аз? Аз съм като малката ми сестра, когато види Chill Box, сякаш оставам сама и просто се наливам с кафе. Или капучино, зависи.


 Моля ви, кажете ми, че не съм единственият изрод, който вижда проклетата рокля в зелено и златно. да, знам, че е от светлината и така нататък, но по-фрапиращо е, че някои я виждат в бяло и златно. Сериозно ли? Бяло? А мама се притеснява, че наричам синьото зелено. Чакам шоуто на Елън тази седмица, за да видя роклята в предаването й и да мирясам най-накрая. Хора, дори в tumblr да напишеш просто #thedress, ти излиза въпросното творение на изкуството, това говори, че една глупава снимка ви е превзела умовете.

Все още не съм прочела ,,Отнесени от вихъра". Харесва ми да я чета бавно, за да мога да се насладя на таланта на Маргарет Мичъл да намира думи за женски състояние и действия, които нямат обяснение, и най-вече, за да изпадам в афект, когато Скарлет свърши поредната глупост. А знаете ли кое е най-лошото? Най-лошото е, че не се изненадвам от нито едно нейно действие. Очаквах Рет Бътлър, беше ми ясно като водата на хавайските плажове. И, хей, Рет си ми е фаворит повече от Ашли, Ашли е лигльо някакъв, а Рет е..по-...не знам, повече го харесвам като цяло.


Освен това чета ,,Скарлет" на Мариса Мейър. признавам, че си харесах книгата вчера, само защото в момента Скарлет ми е любимото име. Ще си кръстя детето Скарлет, независимо от пола. всъщност докато четох ,,Джейн Еър", Джейн ми беше любимото име, предполагам, че страдам от синдрома на Доротея ( ,,Бариерата", Павел Вежинов), и не, нямам предвид, че мога да летя, влизам в чужди коли или чувам музика без да има такава, а имам предвид шизофренията. Тоест, както каза един човек, вАобразявам се на героините, които чета, не буквално де, имам предвид...не, чакайте, това не съм го написала, не искам да ходя в дома за душевно болни (въпреки че може с Иван Бездомни (,,Майстора и Маргарита") да си правим компания).
 Хора.
 Започвам прекалено много да се лигавя, което е знак да завърша този пост.

 Обичам ви, обичайте се и вие, пожелавам ви приятен плаж и всички ръчички горе!

пс: Има кукла Скарлет О'Хара! Дори дясната й вежда е по-нагоре като на актрисата във филма! Мамо? Мамо, моля те, искам я.

четвъртък, 12 февруари 2015 г.

Riverside.

,,Somebody calls you, somebody says."

Искам на училище.

Окей, искам на училище, това е странно. Оставете това ами и носа не мога да си подам навън. Не, не съм наказана, буквално...Малко ме оперираха в понеделник (забележете, понеделник). Сега, когато не ме боли толкова мога да напиша всички смешни неща, които ми се случиха.
Настаняването ми във втора стая всъщност не беше забавно, абокатът също. И моментът, в който влязох в операционната. Това е...страшно. Предпочитам голямо имение пълно с призраци отколкото това. ,,Събличай се." Чакай аз какво? И естествено започнах от чорапите. ,,Не тях ги остави." И така се озовах на студената операционна маса по чорапи, различни чорапи. ,,Момичето дето го оперирали по различни чорапи.", да, аз съм. И този, анестезиологът, се опитваше да ме разсее докато подействува (обвинявам Толстой за тази неволна грешка, която отказвам да поправя) упойката с какви ли не глупости за гаджета, различни чорапи и дали майка ми знаела (за гаджето, не за чорапите). Сега ме досмешава като се сетя как само мрънках ,,Не почвайте преди да подейства упойката.", но тогава умирах от ужас. Най-вече заради лампата над главата ми в коато виждах образа си. Хей, в ,,Д-р Хаус" изглежда по-забавно.
Още щом отворих очи и видях мама изфъфлих, че дъм сънувала Олимпиадата по български, втория кръг. ,,Хамлет, Офелия.", ако се окажа права директно слагам лилавия грим и вадя кристалното кълбо.
Знаете ли кое е неприятното? Смехът. Много е болезнено да се смееш с шевове. Точно поради тази причина прекарах половин час в коридора с онази сладка книга (благодаря Ви, госпожо) четейки, защото вътре гледаха ,, Съдби на кръстопът". А това предаването е греховно смешно, имах чувството, че буквално ще се пръсна по шевовете ( добре, това вече наистина се изтърка, Мария, престани).
Също така благодаря на мама, която беше до мен. А аз съм си параноичка все пак. Страх ме е повече от инжекцията с бусколизин отколкото от операцията, по простата причина, че операцията я проспиваш. Ох, направо изтръпвам като си помисля за игли, скалпели, системи, абокати и термометри. Знаете ли колко е неприятно да ви будят в пет сутринта, за да ви премерят температурата? Не?
Ами гадно е.
Но се отплеснах, говорех за мама. Вчера ме изписаха, а миналият месец на тази дата изписаха нея от съседната на моята стая, защото я оперираха. Ако не беше тя да ми обясни всичко, да стои до мен и да ми донесе картофено пюре (милиарди пъти по-вкусно от това, което ми донесе сестрата), ,,Направо не знам какво щях да правя изобщо!", както казва всеки трети в ,,Съдби на кръстопът".
А когато вчера се прибрах започна лудешкият ми пристъп на смях. Представете си едно същество почти метър и седемдесет свито на две, хриптящо и задъхващо се от звуците наподобяващи смях, които издава. Просто всеки път щом погледнех мама започвах да хриптя, докато не се разплача от болка. 
,,Ивче, мама, ила да ти намеря жина. Виж, на 30 години си и ни си бил с жина. Хайде Ивче, послушай мама и обличи тази мудьерна риза. Нидьей я хвърля бе Ивче.."
КАК ДА НЕ ТИ СТАНЕ СМЕШНО?!
А сега. Какво щях да пиша? О, да, вярно. Също искам да благодаря на учителката си за книгата, която ми донесе плюс моралната подкрепа, оценявам го. А книгата е много хубава, даже ще споделя нещо:
,,Да ви кажа ли как да се откажете от пушенето? Престанете да палите цигари."
На 22 февруари е вторият кръг на Олимпиадата. Чувствам се абсолютно способна да изкарам още една шестица, но се притеснявам. Коя тема ще е?  Дали съм чела произведението? (Вероятно) Какво мога да напиша още? Може би ще направя като миналия път, няма да нося учебници или тетрадки и всичко което ще напиша ще бъде изцяло мое. Като ,,Дон Кихот". Слушах сума ти хора, които ми казаха, че са сложили цитати, а аз не сложих нито един. Чакай малко, изниква въпросът, как по дяволите имам отличен, предвид че не мога да сложа и една запетайка на мястото й? Интересно. Мразя запетаите, хора, постоянно ми се врат в очите. За мен те са за да бъде по-драматично четенето. Ето пример:
,,Джак, искам да изхвърлиш боклука веднагически, защото не разбираш, че няма място в тази глупава гадна кофа."
или:
,,Джак, искам да изхвърлиш боклука, веднагически, защото, не разбираш, че няма място в тази глупава, гадна кофа."
Навън грее слънце! А аз съм тук. Тук.
Чели ли сте ,,Хамлет"? Пуснете си ,,Riverside" на Agnes Obel и затворете очи. Представете си Офелия седнала на клона на върбата, плетяща венец от цветя и пееща тази ужасно прекрасна песен. Именно.
 
ПС: Може ли само да кажа, че беше наистина много мил жестът с розите? Благодаря. ♥
 

неделя, 25 януари 2015 г.

Не на физиката.

 Оформили са ме по физика, защо да ходя? Но не за това пиша този пост.
 Знаете ли какво е чувството да сте единственият минал на втори кръг на олимпиада по български с тема ,,Смъртта на Алонсо Кехана и безсмъртието на Дон Кихот"? И то делейки те една точка от максимум 29? Е, аз знам и не мога да пропусна възможността да се похваля/изфукам, защото това съм аз все пак. А удовлетворението да ти кажат ,,Не се изненадвам" е неизмеримо. Това означава, че са вярвяли в мен и не е изненада, че съм, кхъм-кхъм, най-добрата.
 Да, може би трябва да призная, че литературата е единственият предмет, който ми върви в училище и обожавам. Сигурно е заради най-прекрасната учителка, която имам, обичам Ви, госпожо. Това ме мотивира, мисля, че след този огромен успех мога да се хвана и да редактирам историята си (в размер 270 страници, написани на ръка), да я издам и да я обявят за най-добрата книга писана някога.
 Забележка:  ,,Най-добрият начин да предвидиш бъдещето е да го създадеш"- късметчето ми на Lavazza.
 Та общо взето това е поста за днес, от доста време исках да го напиша и каква по-добра възможност от 07:49 часа сутринта в Цитаделата?
                                                                                                 -Мерседес.

петък, 9 януари 2015 г.

Мерседес Е яка


 Тексът съдържа полемични елементи.



От много време се каня да пиша по тази тема, откакто за първи път чух ,,Любовта не е за слабите". Но разбира се, че уважавам чуждото мнение, просто.. ,,Всеки един човек заслужава любов, под каквато и да е форма.", това е не само мое мнение.
 О, може би трябваше да откажа прякора Мерседес преди днес тя да бъде така оплюта, наречена как ли не и въобще...ауч, заболя ме. И все пак, тя е най-хубавото нещо в книгата на Дюма ( след Едмон, добре де). Поставете се на нейно място. Тя е самичка, без близки освен Фернан, родителите й са мъртви, тя просто няма друг избор, освен да послуша Хамлет и да отиде в манастир. Но не, тя решава да изправи глава и да продължи напред, това доказва силата на духа. Щяхме да я наречем страхливка ако вместо да поеме отново своя живот в ръце, бе потънала в безмерна мъка, бе си нарязала вените или бе се натровила с арсеник (защото Ема Бовари е патетична). Любовта е за всички. Всички.Всички. 
 Знаете ли кой е страхлив? Валантин. Да де, само в началото, но тя всъщност е пъзла, не Мерседес. Тя е тази, която се дърпаше на прекрасния невероятен и перфектен Максимилиан, заради семейството си и годежа с Франц Д'Епине. И въпреки това тя обича Морел, той също нея. Точка.
 Но Южени Данглар е моят избор за герой, на когото да се възхищавам (само вижте колко зле слагам проклетите запетаи, а на 18-ти съм на олимпиада по български, ужас.) най-много. Онази част в която разговаряше с баща си за сватбата си с нейния полубрат Андреа (разбира се, не знаеше тази дреболия) е просто велика, ако съществува реален еквивалент на Южени Данглар на Земята ще си сменя пола и ще се оженя за нея, заклевам се.
 А Хайде е ужасна. Много ясно, че мнението ми е тенденциозно, защото Едмон избра нея пред Мерседес (както разбрахте имам слабост към нея), което не е честно! Мерседес е триста пъти по-добър избор, плюс това Хайде е дете, (знам, че може би точно заради това я избира Дантес, защото ще му е вярна и бла-бла-ба) а Мерседес е една зряла, КРАСИВА, умна и перфектна жена, която обича Едмон най-силно от всички (даже повече и от Хайде, за протокола се чете хайдЕ). Та единствена го разпозна! Ооооо, стига де:


           Мерседес
               
                +

            Едмон               (един милион светлинни години)                       Хайде
                 
                =
       Любов ЗА ВСИЧКИ
               

Моите "адмирации", господа полицаи.


 Какво се очаква да направи един нормален човек, когато види как двама мъже бият трети и го докарват до състояние в което е в безсъзнание? Разбира се, че да се обади в полицията, да подаде сигнал, да си каже фамилията, забележете, и да дочака да му се обадят от бърза помощ за потвърждение.
  Това направих и аз.
  Сцената се разигра на десет- петнадесет метра от мен, сестра ми и един приятел докато разхождахме кучетата си стоейки в кучешкото заграждение. В първият момент видях как трима мъже се смеят, а в следващият как единият замахва и удря с юмрук човека до себе си, който се строполи като отсечен на леда. Двамата се опитаха да го изправят, продължавайки да му причиняват физическа болка. Просто бях шокирана, нещо в мен направо се надигна като гадене и ми идеше да отида аз и да спра това.
 Вместо това се обадих на полицията, една спокойна жена ме попита какво има, а аз и обясних треперейки (повярвайте ми, не от студа) ситуацията. Тя ме попита дали има нужда от линейка и потвърди сигнала ми, каза че екипът идвал. Докато чакахме наблюдавах как двамата ненормалници се смееха над очевидно припадналия човечец и на няколко пъти бях възпирана почти насила от приятеля ми да не се намеся,
 След пет минути се появиха трима полицаи, попитаха ме дали аз съм подала сигнала, потвърдих. Приближиха се към мъжете и започнаха да ги разпитват, единият полицай отиде да докара патрулката. Попитах го дали всичко е наред и той ми отговори с "да-да". Докара колата и освети потърпевшия (оставен да лежи върху леда) с фаровете си. Провериха двамата побойници и ги качиха в опела, жертвата на боя качиха в междувременно пристигналата линейка, пуснаха сирената и потеглиха.
 Повярвайте ми, в този миг изпитах някакво душевно удовлетворение, странно спокойствие ме обзе, вярвах, че съм постъпила правилно и някак съвестно.
 Но знаете ли какво ни се случи десет минути по-късно на път за вкъщи? До подлеза стояха наредени и тримата мъже, като битият изглеждаше потресаващо, няма да се впускам в обяснение, само ще споделя, че другите двама му говореха нещо и грубо го блъскаха. А той не се крепеше на краката си, падаше  и не можеше да каже нищо. В този момент двамата нещастници се извърнаха към нас и, заклевам се, в този момент ми се искаше да запищя с цяло гърло, в погледите им се четеше такъв гняв... Последва рязък завой и се измъкнахме.
 Но това, което ме натъжи, вбеси и парализира потока на мисли в главата ми бе, че тримата герои от това, нека го наречем приключение, бяха бездомни хора. Почувствах се сякаш се бях намесила в нещо много по-различно от това, което видяха очите ми, сякаш бях пристъпила някаква невидима граница, не знам, не мога да го обясня. Почувствах се странно, по принцип постоянно говоря, не спирам, меля като къртечница, но в този миг бях просто притихнала и някак стресната. И тогава ме заля истинският гняв.
 Значи така, не закарахте пребития в болница, само заради социалното му положение?! Това е толкова противно, възмутително и абсурдно! А онези двамата? Пуснахте ги просто ей-така, за да си спестите писането? За мое огромно съжаление съм толкова разгневена, че епитетите ми се губят сред порой неприлични и не мога да вържа едно нормално изречение.
 Почувствах се сякаш моето честолюбие бе разклатено, съчувствам на човека, бях готова да го издиря в Пирогов и да отида да го видя утре, да съм сигурна че е добре, да знам че е добре. Няма значение, че не го познавам, не знам дори името му, но явно на полицаите не им пукаше, че и той е човешко същество независимо дали спи на пейка в парка или под здрав покрив като тях, само заради подкупите, които взимат и могат да си го позволят! А парамедиците? Боже, нямам думи да опиша колко отблъскващо нещо направиха, колко отвратително. И да, параноичка съм, може би пресилвам много нещата, но този човек има същите права като всеки друг в тази държава, по дяволите.

 А сега искам да се извиня за грубостите на читателите.
                                                                                                       
                                                                                                                      - Мерседес.


петък, 2 януари 2015 г.

Не мога да измисля заглавие


 Честита Нова Година, бла-бла-бла, благодаря, няма нужда.

 ,,Ще започна диета", ,,Ще спра да пуша", ,,Ще тръгна на фитнес", хора, това може да го направите и на 30 ноември, и на 23 юни, и въобще когато си решиш. Стига с тези клишета ,,Нова година- ново начало", не че нещо, но когато точно решиш, че ще направиш нещо, то тогава сто процента е вероятно да се провали. Средно статистически пет от седем диети започнати на 1-ви януари приключват на пети, останалите две на шести. Точно така, ако толкова искате ново начало, то не ми надувайте главата с новогодишните си желания.

  А сега малко по-оптимистично,
 идеята да си поставиш дадена цел е нормална, но не и при мен, защото нещата които искам да направя, са решени от много време, просто трябва да се реализират...което е сложната част.
 Въобще всички празници минаха идеално (обичайно) и беше върховно (приятно), и Коледа и Нова Година бях със семейството си, което от една страна е много готино, защото все пак..все пак..разбрахте ме. Но от друга страна винаги съм искала да празнувам Нова Година с приятели, нещо, което май няма да ми се случи в следващата година и половина ( 18 години, знаете). Едно е Коледа- семейния празник и всичкото готвене, ядене, гледане на ,,Сам вкъщи" и снимки, друго е Нова Година-купон, парти, избухване и така нататък.
 Честно казано няма какво повече да напиша в този пост, може би трябва да спомена, че се надявам тази година хубавите моменти да са повече от лошите, а не както през 2014-та, но всичко зависи от мен, както всеки ден ми се набива в главата. Иска ми се нещата да са единствено по-спокойни, щастието е второстепенно нещо.
 И, хей, определено трябва да ви кажа какви късмети ми се паднаха от новогодишната баница, аз все още се смея, когато се сетя за някои:


  • Здраве- окей, това е много хубаво, надявам се да се сбъдне. А и май ще се окаже вярно, защото всички вкъщи са хремави (дори котарака киха), но само аз съм здрава все още.
  • Бизнес- ако става сума за това да стана шеф на фирма, окей, нямам нищо против, особено ако става дума за Найт Корпорейшън.
  • Пари- дано, дано, дано. Дай Боже нашите да започнат да ми дават джобни, Амин.
  • Дете- ъм, малко ми е раничко, не благодаря.
  • Паричката- дано това да означава джобни за моя милост, мооооля.

 Това беше от мен, тъй като съм в Стара Загора в момента, няма да мога да пиша редовно, но обещавам като се върна в София да пиша.

   ПС:. Знаете ли как се правят гумени ръкавици? Ами гадно. 
                                                                                                                      -Мерседес.