петък, 24 март 2017 г.

Аз съм винаги права

 Хеееййй, петък е. Като чуя тази дума и цялото ми настроение се оправя. Косата ми е къдрава, а нямам преса? Нямам лещи и нищо не виждам? Разбих си пръста в ръба на шкафа? Боли ме коремът? Няма значение, щом е петък. А още по-добре е че понеделник е почивен ден, за мен. Което означава, че от днес до понеделник ще се насладя на едни невероятни четири почивни дни. Малко пътуване, малко парти, малко от други неща. Добре де, от другите повече.
 И дори фактът, че бях събудена от директорката си по телефона не може да ми развали настроението. Може би аз развалих нейното, но, хей, току що си бях отворила очите! Разговорът беше всъщност доста забавен:
 -Здравей, Мария, в училище ли си?
 -Аз - поглеждам си чаосвника, 7:15, какво по дяволите да правя в училище толкова рано?!- Всъщност не, госпожо, днес въобще нямах намерение да ходя- това е сарказъм, да знаете, преатели
 -О, добре, няма проблем, почивай си, аз само да ти кажа, че понеделник е неучебен ден
 Какво за бога? Мозъкът ми доста време се опитваше да смели информацията и идеята, че трябва да си остана вкъщи...еха, тук започва да ми харесва, честно.
 Също, влизайки в кухнята за да си направя кафе вместо да се намръщя на купищата чинии в мивката и хаос, оправих и подредих. Някакво изключително странно и нетипично настроение ме е обзело, попринцип сутрин нещата се случват така:
 1. Алармата ми звъни. Без да си отворя очите и издавайки звуци на възмущение наподобяващи умиращ кит, блъсвам телефона в стената докато млъкне. Завивам се през глава и заспивам отново.
 2. Алармата звъни пак. Опитвам се да намеря проклетия телефон, за да го накарам да си затвори наглата уста, но при блъсването в стената е паднал зад леглото. Гнусната мелодия се забива като пирони в черепа ми. Започвам да мрънкам, падайки от леглото заплетена в двете си завивки, опитвам се да изместя леглото като си прескрипвам показалеца на ръката, косата ми е в очите, започвам да рева от болка, лазейки под леглото, за да открия скапания телефон.
 3. Ето го, алармата е спряна, но след всичко това, не мога да си легна пак. Виждайки се в огледалото получавам мини инфаркт и започвам да си оправям косата, докато си мия зъбите в стаята си. Гримирам се като няколко пъти с бръквам в окото с очната линия, от което се разревавам и целият ми труд се размазва. След около 20 минути, вече приличайки на травестит или драг куин с коса стърчаща нелепо навсякъде, отварям гардероба с идеята, че трябва да облека нещо уау, за да не ми гледат хората лицето.
 4. Вече закъснявам с около половин живот, търся си ключовете, удряйки се във всеки възможен ръб, намирам ги на вратата, разбира се. Докато се опитвам да изтрия останала паста за зъби от лицето ми си викам такси и излизайки навън духва вятър, който качва полата ми на кръста. Не, закъснявам, таксито ме чака, шофьорът ме гледа със съжаление, а съвсем скоро и тази по география ще ме гледа не особено добре заради закъснението ми.
 5. Взимам си кафе и сипвам цианид в чашата си в съотношение 1:1

 Хайде стига, никой не може да стане весел, щастлив, бодър и готов да комуникира с други същества толкова рано. Пробвайте да ме видите в 11 преди обяд, ставам доволно протягайки се, тананикам си и даже си правя закуска. Мразя ранното ставане. Предпочитам, а и ми е по-лесно, да си легна в седем сутринта, отколкото да стана в толкова. И се обзалагам, че и вие сте така. И как после като отида в училище да не гледам всеки унищожително. И как да не мразя хората сутрин, като самата себе си не мога да понасям, по дяволите.

Направих нещо гениално. Изтеглих си първия сезон на ,,Отчаяни съпруги" и още няколко сериала. Мисля че ако седна и изгледам всичко на куп, следващият ми пост тук ще бъде с дата някъде юни месец 2098 година. Леле, тогава ще съм на 100. Ако изобщо доживея, странното е че няколко доста мои близки хора са адски убедени, че ще доживея максимум до 25, защото ще се очистя по нелеп начин. И не, да си седна на покривната козирка на шестия етаж, за да си измия прозорците не е безрасъдно,а нещо нормално. Как да виждам морето, ако прозорците ми са мръсни? Точно така, а това с колата беше на пешеходна пътека, така че не се брои.

 Иии, ще си взимам домашен любимец. Доста дълго време се чудих какво да е, защото:
 1.Куче, абсурд, след Марко не искам друго.
 2.Котка? АНАТЕМА, мразя, мразя, страх ме, адски изчадие, назад демоне!!!
 3.Змия. Супер яко, обаче съквартирантките ми нямаше да се изкефят особено.
 4.Рибки. Хахахаххах, за бога, просто не.
 5.Папагал? Тате каза, че някой път като се напия с приятели ще го сготвим с ориз. Прав е.
 6.Заек.
 Та, да, ще е заек, тъй като вече съм гледала чинчила и имам някакъв опит, а и са сладки. Само не знам защо се съгласих да го кръстя Ибрахим. Най-нормалното име за заек, не мислите ли? Интересно ми е какви по-странни имена са измисляни за домашни любимци, така че споделете. Аз исках второто си куче да го кръстя Страхил, обаче не ми позволиха.

 ,,Ти трябва да станеш актриса." Нали знаете как като чуете нещо изключително абсурдно и неадекватно, реакциите ви са винаги крайно странни? Е, аз се задавих и започнах да се кръстя. ,,Ама не, сериозно, такъв образ си, завладяваща си и всички само теб слушат и гледат." И почти се задавих втори път, гледайки сякаш някой ме е плеснал с лопата през лицето. Никога, не, не, не, не, не си правете такива шеги с мен, а много се надявам да са шеги, защото ако наистина ме виждате като актриса, то просто...просто...леле, останах без думи даже. Но пък си го върнах, някой ще трябва да посрещне доставчика на пица гол и само с една ръка да успее да взема голямата фамилна пица Хавай. Отмъщението ще е сладко.

 Знаете ли, това започва да става доста дълго, а трябва да си събирам багажа, да се къпя, да се приведа в най-добрия си вид, да обядвам и да отида да свърша няколко неща. Затова ви пожелавам прекрасен петък, страхотна събота и спокойна и лишена от махмурлук неделя <3

сряда, 8 март 2017 г.

Загорели мъфини и убийство в кухнята

 Не знам реално дали трябва да празнувам на осми март, аз приемам този празник като ден на майките, въпреки че има невероятно много вариации. И все пак е приятно, когато някой специален човек се сети за теб и ти се обади. Доста е объркано с тези "специални празници", аз всеки ден си празнувам, иначе ако трябва да чакам дати като рождения ми ден, имения ми ден, първи юни и т.н., няма да е забавно. Затова всеки ден трябва да ти е специален ден.
 Не знам как по дяволите реших, че ще правя мъфини днес. Може би защото предният път, когато правих специално за някого се получиха умопомрачително гадни, реших че ще се реванширам и ето, отидох, напазурувах всичко необходимо, прибрах се, пуснах си музика от колоните и започнах. И всичко вървеше перфектно до момента, в който всички кексчета решиха да бухнат прекалено много и да се изпекат в някакви невероятно гротескни форми. "Нямали били търговски вид, дано поне да са вкусни". Е мерси много, имах нужда някой да ме успокои, а не да се гаври с труда ми. И понеже явно на Мария не й стига да се провали с гръм и трясък, правейки мъфини, които сякаш са радиоактивни и изпечени сякаш се разтиачат, реши да прави яйчен крем. Не, не просто яйчен крем, а червен яйчен крем, сладкарската боя е нещо, което обожавам и не мога да не използвам, Та, спазвам си аз точно и ясно инструкциите по рецептата, слагам нещото да ври, слагам боята, става червено и в един момент БАААААМ, цялата кухня в червено, аз омазана по ръцете и лицето...отстрани е изглеждало сякаш съм заклала някой, сериозно. И така бъдещето ми като сладкар е нещо, което няма как да се осъществи, жалко. Сигурно ако участвах в някое сладкарско кулинарно шоу, нямаше дори да се стигне до елиминацията ми, защото бих запалила всичко.
 Но утре ще направя пак мъфини, този път няма да препълвам формичките и всичко ще е перфектно. Толкова перфектно, че чак ще взема айсинг или друг вид глазура. Дано само и утре да съм толкова ентусиазирана, колкото днес. А аз бях наистина ентусиазирана, дадох си всички пари, които имах в себе си за това, а попринцип много мразя да изхарвам всичко преди да се прибера. Боже, това прозвуча като нещо, което казват възрастните сериозни и отговорни хора. Забравете, излъгах, обичам да си харча абсолютно всички пари за най-различни глупости, най-вече ненужни. И въпреки че имам осем точков списък с изключително наложителни неща за купуване, аз съм "ААА, ХАЙДЕ ДА СИ ВЗЕМА ТАЗИ ТЕРМО ЧАША С МАЛОУМЕН НАДПИС".  И после защо по дяволите нямам лак за коса, фибички и какво ли още не. Ох, сега се сетих нещо ужасно. Утре ще трябва наистина да си взема скапан лак за коса, фибички и черни равни обувки за работа. Шит, шит, ама то утре е четвъртък, трябваше днес да...все тая, добре дошли в моя свят и любимото ми "Ще го направя утре де, спокойно".
 Искам да ви кажа, че се отказах от идеята да карам два бала. То това ще е най-голямата грешка в живота ми. След тази, че бях гадже с момче от моето училище, сериозно, това е по-зле и от пиявица лепнала се за гърлото ви. Ще си отида на бала в София с моите си кучки, а и, хора, не бих пропуснала да видя за последно някои нищожества, които доста са си разперили крилата, откакто ме няма. "Леле, Мария, много си лоша". Не, не, просто е лошо да...представете си Пенка и Здравка. Пенка е ковра, но нарича Здравка ковра и разпространява слухове, че е такава. И тогава Здравка разбира, че Пенка е правила някои много ковренски неща. И така Пенка трябва да умре. Бавно.
 Така де, нека не изпадам пак в такива настроения, въпреки че при мен то се сменя на всеки средно две минути. И все пак, честит празник на тези, които празнуват днес!








понеделник, 6 март 2017 г.

Образователната система е Азис.

 Цвети да дойде при мен  във Варна в четвъртък и да остане до неделя, беше най-добрата идея, която съм имала. Само черният ми дроб не мисли така.
 "Да излезем, да пием по едно и да се приберем". То звучи много добре, докато барманът не донесе текили да пие с вас, да започнете да танцувате и спонтанно да решите, че ви се ходи на караоке. Браво, Мария, ти си абсолютен гений. И така излизането ни за по едно се превърна в културна деградация примесена с много шотове, Гери-Никол и Ники Минаж. Не, ние не се прибрахме сутринта, не.
 И вместо на следващият ден да си починем от гениалните ми хрумвания, вечерта отново бяхме първа линия за дискотека. Лошо. Много лошо е, ако барманът ви е приятел. Лошо за вас, за въпросният ви черен дроб, лошо за краката ви, защото сте решили да обуете убийствено високи обувки. По принцип нямам пробелм с 13 сантиметровите си иглоподобни токчета, но след известно време танцуване става малко интересно с ходенето. Изводът е: Недейте да имате приятели бармани.
 Играх волейбол с делфини. Хора, хора, хора, искам да съм русалка, да си плувам с делфини и косата ми да е като от реклама на Лореал. Толкова са уникални, искам освен пингвин и едно делфинче. Пингвинът ще се казва Алистър, делфинът Парти. Да, точно така, Парти, млъквайте.
 И сега трябва да пиша сценарий за патронния празник на училището ми в София. Адски тъпо се чувствам, че няма на 16 март, облечена в тясна рокля и обула шефските си високи обувки, да притичвам наляво-надясно, да украсявам, да подреждам, да овиквам тъпи хора, които са си забравили флашките, да организирам. И най-вече страдам, защото няма да водя концерта. Искаше ми се да отида, но се пада четвъртък, а в петък трябва да съм в Русе. Но на дипломирането ще отида. Някакси ми липсва онази нелепост на гичето. Цитаделата и междучасията. Защото тук най-близкото кафе е на девет дни път с камили. Което не ме спря да отида днес.
  Къде за бога се произвеждат лекарства в България? Откъде по дяволите да знам, знаете ли точно колко ме интересува? И как може аз цяла година в десети клас да градя успех по български за отличен, ходейки на Олимпиада и какво ли още не, а накрая скапаната шибана образователна система да ми реши годишната оценка с два листа скапана и шибана хартия. Аз цяла година какво съм правила аз бе, тъпаци? Нали имам проклета оценка, какво пречи да я приемете, защо и за чии трябва да забравяте факта, че аз съм си съдрала прекрасното дупе да уча цяла година. Ами много ясно, че няма да си взема смотания изпит по география, аз откъде да знам, че в Добрич се произвеждали детски обувки? Изобщо не ме вълнува, разбирате ли, ако ще и наркотици да пласираха, да продаваха хора, органи или да подготвяха план за световна епидемия. Не ме вълнува, изобщо по какъвто и да е начин. Имаме най-скапаната образователна система, ненавиждам я, ненавиждам болните мозъци, които са измислили крайно гениалните приравнителни изпити. Защо? Защото не можете да ми видите бала от седми клас? Годишните оценки? Характеристиката от училище? Как по дяволите и по всички там демони и изроди е възможно буквално да ти изтрият пет години от образованието, защото сменяш гимназията? Вие знаете ли какво е да учите за пет приравнителни в една седмица? Абе хора, един изпит включва материала от цяла шибана година и вие ми давате пет такива шибани изпита, вие на какви наркотици сте? Който го е измислил това му обещавам, че ще го намеря и в Ада след като умра, но ще го унищожа и подложа на нечовешки мъки, както аз в момента се гърча като нещастен червей.
 И тези глупаци ще ми искат изпити, за да им докажа, че съм достойна да им уча в гимназията? В същата гимназия, в която има по-малко ученици от нея, отколкото в Плаза. Смешници.




сряда, 1 март 2017 г.

Каква карма, аз се казвам Мария

 Точно така, нещо такова като карма не може мен да ме догони никога, защото не може да смогне и да прецени за кое по напред да ми го върне. Може би се е отказала в един момент и е решила, че няма да ми го връща за всяко поотделно, ами например накрая ще направи така, че да да се подхлъзна в банята и да се задавя с дъвка, защото пея и да си счупя този път дясната ръка. Или да ми падне тавана върху главата докато се смея на нелепата си учителка по история.
 И не е честно, как може всички да обясняват, че всичко се връщало от само себе си, че който направи нещо лошо, животът ще му се отблагодари подобаващо и така нататък, и така нататък, при положение, че някои хора могат да сътворят най-гнусните неща, на които е способно същество метър и седемдесет с акъл за няма и пет стотинки в главата, и нищо. Нищо, разбирате ли? Няма да бъда гадна, добре, само ще кажа, че ако тази въпросна карма или каквото е там това нещо, което овъзмездява хората, не си свърши работата, то аз ще се провъзглася за върховен съдия и ще раздам няколко присъди тук и там.
 А ако знаете само как прекрасно ми мина устния изпит по испански, чак като се сетя и ми се появява мазна и самодоволна усмивка на лицето. Още с влизането почнах да плямпам на испански преди да са започнали да ме изпитвам, така ги вкарах в джаза, че не 6, ами очаквам утре 10 да са ми писали.
 И чувството да те гледат като полезно изкопаемо, защото си от София, е невероятно. Днес преди устния си изпит в изблик на агресия към системата отидох да си взема дюнер срещу училище с много, много чеснов сос, за да издуша изпитващите, и дюнерджията ми обясняваше, че съм приличала на някоя от "София ден и нощ". Е, фактически бях наистина в София денонощно, но не съм нито една от онези потресаващо задръстени "актриси".
 Госпожата по история: Мария, ходила ли си в "Сълза и смях"?
 Аз: Вие точно това ли ме питате? Аз не само за представления съм била там, госпожо.
 ЗАЩО НЕ МИСЛИШ ПРЕДИ ДА ГОВОРИШ, МАРИЯ?!?!?!
 Госпожата: Какво имаш предвид?
 Аз: По-често съм била зад кулисите, отколкото в салона.
 ПРЕСТАНИ ДА ГОВОРИШ И МИСЛИ!!!
 Госпожата: Ама познати актьори ли...
 Аз: Боже, предтава си нямате.
 И така Мария, кога ще се научиш, че трябва да обмисляш нещата преди да ги изговориш? Кога ще започнеш да си даваш сметка, че да си импулсивен и първосигнален е нещо лошо? ХАХАХАХА, бе ти луда ли си, я се дръж естествено. Сложи си слушалките, пусни си най-мизерната песен от плейлиста си и започни да си танцуваш на чина. Не, хората не те гледат странно, ти не вършиш нищо странно, продължавай все така. А после като те пита директорката защо пушиш пред училище й отговори с "Е и?", със сигурност тя не е искала те наказва, просто ти се е зарадвала, защото си от София и в предишното си училище си пушила с учителите пред входа и нямаш представа, че тук комунизмът още е жив, няма проблем. А, също така нямам нищо против да ме питате всяка сутрин къде ми е униформата, аз всяка сутрин, с кафе в ръка и изражение на омраза към света, ще ви отговарям все така културно, че тези смешни ризи няма да ги нося. Никога.












вторник, 28 февруари 2017 г.

Драматина лигла

 "Какво мислиш за инфраструктурата във Варна?
  Моля?
  Я пак, какво?
  Аз на български не мога да отговоря на този въпрос, какво остава на испански. О, да, забравих, малката натрапница от София. И на мен ми е приятно, нещастници, радвам се, че ви отварям толкова много излишна работа, аз попринцип обичам да занимавам простосмъртните с моя милост. Реверанс желаете ли? "Мария, бъди тиха и уравновесена, направи добро впечатление на тези хора, нека те мислят за един спокоен, мил и отзивчив човек, който няма проблеми с нервите си. ХАХАХАХАХ, да бе, добре, ей-сега, само да си сложа трагичното изражение ала "тъпка ме стадо коне", да нацупя невинно устни и да извия вежди нагоре като Натали Портман в "Черният лебед". По-скоро изражението ми е тип "не ме доближавай ако не искаш да умреш", гледам сякаш планирам по какъв точно начин да мина през теб с кола и , най-важното, въздишам отегчено. И това всъщност не означава, че съм агресивна и негативно настроена към заобикалящия ме свят, просто това е обичайното впечатление, което правя у хората. Представете си каква изненада е за някой, който се сближи с мен да ме види смееща се, нелепо танцуваща на някоя нелепа песен и адски развеселена. Защото да, аз съм весел човек и притежавам невероятно чувство за самоирония. Боже, малко шизофренично се получава това, но в интерес на истината това са ми две много любими състояния. Едното тип гадна и мразеща всичко дишащо, а другото, наивна, усмихната и инфантилна. И двете са абсолютно естествени и нормални за мен. А ако знаете колко бързо превключвам от едното в другото, наистина бихте се притеснили за психичното ми състояние. Хората, които ме познават  са свикнали и даже ги забавлява, когато изпадна в лошото настроение, защото наистина съм адски гадна и в момента прекрасно си давам сметка колко е странно това, което пиша, но така и така съм почнала да ви плаша, ще довърша.
  Най-забавно е когато някой човек познава само веселата ми, добра, мила и хубава страна. Следва цитат: "Ама ти си някаква много откачена и дива, хич не ти пука за нищо, евала.". И когато тези хора ме видят в лошо настроение, най-вече провокирано от някой, който изключително много ми е бръкнал в здравето, те са в абсолютен шок. Следва цитат: "Не, не питай, по-добре даже не я приближавай и не си говори с нея"
  Оф, пак тръгнах от нещо определено и пак стигам до някакви коренно различни теми. Вие знаете ли колко обичам да плямпам на испански? Не? Боже, аз умирам да си говоря с някой на испански, буквално се е случвало да чуя някакъв испанец да говори на улицата и да повлека Цвети в негова посока, само и само да си говоря с някой. Та, за човек, който обожава да дрънка на испански един устен изпит не би трябвало да представлява проблем, нали? Нали? Но когато срещу теб седнат двама сърдити учителя, които те гледат сякаш си най-голямата досадница довлякла се чак от София, за да им вгорчава живота, разговорливостта ви рязко бива разбита на възможно най-малките парченца. Чувствате се като Лео, когато не му казват името на Оскарите. Като най-низшото същество на света. Е как тогава да говоря каквото и да било. Я, колко интересен гларус на перваза, защо да не го гледам 30-ина секунди, изнервяйки и без това изнервените типове срещу мен.
  Няма значение, не съм сигурна само какво впечатление ще им оставя на тези хора. Вътрешно искам да ме харесат и да са доволни от мен, но нали винаги наглата откачалка в мен надделява и оплесква всичко, оставяйки всички с отворена уста.
 Обаче...очертава ми се най-прекрасният петък, най-яката събота и страхотна неделя, защото малката ми кучка ще дойде във Варна. Усещам как някой барман ще ни прави горящо ламборджини.
 Отново ще оставя постът незавършен, защото така.























неделя, 26 февруари 2017 г.

Нещо хаотично like me

 Ето, искам да се отбележи някъде, че вчера писах и днес отново го правя. Защото, както винаги, имам какво да кажа и то, разбира се, ще е изключително несвързано, хаотично и може да ви заболи главата, ако се опитате да вникнете внимателно в написаното, затова и недейте.
 Днес излязох да тичам. Изкарах си белия дроб и поне един стек цигари, в момента имам чувството, че съм се преродила и дишам чист кислород. Чакай, ако дишаш чист кислород умираш. Добре, все едно дишам въздуха на някоя планинска полянка с теменужки. И тичах покрай морето, което е мотивация да го правя по-често. Много, много е приятно, даже когато се умориш и започнеш да виждаш черни петна, защото излизаш да тичаш без да си ял, си сядаш и гледаш малко морето, което ти носи някакво душевно удовлетворение. Освен за филмари като мен, аз като се зазяпам в морето започват да ми се въртят много откачени мисли и сценарии в главата. И видях черноморска акула. Е, малко беше поумряла и изхвърлена на брега, но беше много сладка. Като големите страшни акули, само че мъничка и с едни такива големи изцъклени очи. Ама може да са били така, заради това, че беше предала богу дух. също така запомних как да стигна от нас до яхтеното пристанище и любимият ми ресторант на плажа, което си е постижение, предвид страхотната ми ориентация. Ще бъде забавно докато свикна да се ориентирам. Е, онзи ден доста добре си се справих с прибирането в 4 сутринта боса и с токчетата в ръка, но като се има предвид, че алкохолът отключва неподозирани заложби в човек е разбираемо. А моите са иключително ценни, започвам да говоря на всики езици, дори на немски, ориентирам се прекрасно, танцувам толкова че танцьорките ми се сърдят (това вече е 100% истина, в Русе, Бургас, София и Търново ми се е случвало) и също, най-голеият от всички таланти е че мога да изям огромна фамилна пица Хавай сама докато бия всички на покер. А хора, аз почти не знам как се играе покер и никога досега не съм губила повече от блузата или тениската си.
 Мразя да ме лъжат и да знам, че го правят. Едно е да те излъжат и никога да не разбереш, друго е да знаеш истината и да гледаш сеир.Не разбирам само защо някои хора толкова ме подценяват. Смешно и унизително е да направиш някой на глупак, всички, ама всички да знаят какво си направил, само не и аз. Или поне така да си мислиш. Но нека, така накрая като попилея нечии органи в рамките на 2-3 квадратни километра ще ми достави още по-голямо удоволствие, защото е доста приятно да гледаш и слушаш как някой те лъже и ти прекрасно да знаеш как стоят нещата. Просто, никога не подценявайте същество, което помни всяка една ваша дума, забелязва чужд косъм по дрехите ви от 50 метра, усеща какво сте правили предната вечер само по гласа ви. Просто недейте. Имаме страшен усет за някои неща, но уви, сме страшни глупачки, защото въпреки всички убийствено очевидни мизерии, които правите, ние си затваряме очите. Но това затваряне е един, два, три пъти най-много. След това се молете на всички богове, правете си застраховка живот, купете си еднопосочен билет за някоя забравена африканска държава или най-добре се хвърлете под камион, защото това, което ви очаква не би могло да се сравни и с Инквизицията. Единственият вариант, в който бих приела изневяра е ако е било тройка и аз съм била там. Което е малко вероятно, защото не деля. Ако е поради други обстоятелства...дори Сизиф би намерил смисъл в това да си търкаля камъка, пред това, което те очаква.
 Малко гадна тема засегнах, но имах нужда да си го излея, защото не съм от момичетата, които ще се самосъжаляват, гледайки невероятно тъпи филми, тъпчейки се с вредни храни. Абсурд. Най-забавното е че не знаеш чие лице да разбиеш в асфалта първо, това на мацката, която е спала с гаджето ти, въпреки че знае за съществуването ти или неговото, затова че му е слаб ангела.
 Twinkle twinkle little whore
 Close your legs they're not a doooor.
 Ще имам два абитуриенстки бала. В София и във Варна, как е, а? Мисля че ще ми се разкаже играта, черния дроб, краката, косата и всико, защото между двата бала има един ден. На 26 във Варна, на 28 в София. Просто чувам едно тихичко гласче на ангела ми пазител, който се моли за мен. Ама защо не, ще бъде забавно.
 Искам приятели, моля ви, не може така. Мога да излизам, искам, а няма с кой. Това е най-мъчителното нещо на този свят, заклевам се. А знаете ли колко е хубаво на Кубо, на плажа, седиш пиеш кафе, море, плаж, слънчице, кеф. Обаче няма с кой. Дори кокичетата ми умряха заради киселинния дъжд вчера.


 И все пак ще си изтегля брутално тъп филм, защото въпреки агресията и афекта ми е гадно. 50 нюанса звучи ли добре като за ситуацията? С подходящото количество червено вино всъщност бих могла да изгледам който и да е филм. Awww, Цветелина Янева ми е в момента спирит енимъл.
 Чало, чало, отивам да си направя кафе.



























петък, 24 февруари 2017 г.

Новите неща

 Нека да се преместим във Варна втория срок в 12 клас, зарязвайки всичко в гадната и противна София. Защо не? Оставяш нещо недовършено? И какво от това? Дори не съм асимилирала реално, че наистина вече живея другаде, сякаш още не съм се събудила и все още си плувам замаяна. Е, днес се посъбудих с първия си ден в новата гимназия и контролно, но смея да кажа, че дори това не ме извади от приятното ми състояние на абсолютно спокойствие. И да си кажа честно, можех още в началото на септември да се преместя, но, нали знаете как сте били влюбени и някой ви е задържал. Съвет: Недейте, не трябва точно това да ви спира от драстични промени, които очевидно са положителни. И, отваряйки темата със "Не мога това и онова, защото приятелят ми...", ще кажа също и че връзките от разстояние СА вариант. Да, докато не си го изпитал мислиш, че е невъзможно, че няма да се получи, че тъпото копеле може да ти изневерява във всяка една минута, защото е доста далеч от теб и няма как да контролираш всичко като цербер, че е нещо без перспектива и какви ли още не аргументи, които самата аз съм излагала, мислейки си дали бих имала такава връзка. Та, докато не ти се случи наистина ще мислиш така, но пък, хей, това ти позволява да дишаш, да имаш собствено време, а не да се влачиш след някого, да излизаш без някой да те гледа на криво и още неща, които и сами ще се сетите. А и когато не сте се виждали известно време и накрая сте заедно е...
 Варна. Много, много, много прекрасен град. Имам море през прозореца си, гларуси и чайки, подредени улици, по-малко хора и шум, собствено място за живеене на последния етаж на сладка къща в центъра с покривна козирка на прозореца, на която може да си седнеш и да пиеш кафе, гледайки дебелите бели птици на отсрещния покрив. И новите запознанства, това ми е любимо, екзалтиращо чак.

Разбира се, че някои тъпачки ми липсват, но истината е че приятелството не познава разстояние. Докато тъпото копеле, с което ходите, в един момент може наистина да реши, че разстоянието е гадна работа и да ви зареже като едното нищо. Тогава го удавете. Или удушете. Причинете му болка. Ако имате нужда от идеи- на ваше разположение съм, даже ще ви помогна да натопите трупа му в киселина, след като сме му капали цианид в очите. Увлякох се малко, но така става, когато сте зодия близнаци с луна близнаци и асцендент близнаци. Създадена съм за велики дела, сериозно. И, дори факта, че щях да съм на работа този уикенд, ама не съм не ми развали настроението. Чувствам се...добре. Добре е достатъчно.
 Ау, а тази вечер съм на дискотека с хора от новия ми клас. Плаза звучи просто...няма значени как звучи, при положение, че съм музикална курва и слушам всичко. Всичко.
 О, виж ти, седем часа е, а аз имам да се приготвям, за да дебютирам като истинска мазна чалгарка тази вечер.
 Адиос.












четвъртък, 12 януари 2017 г.

Сутрешно вдъхновение

Стъпка напред, две назад. Като в тангото. Червено кадифе и шоколад. Водка с малинов сок и шампанско. Стъпка, докосване, целувка. Две назад- спри дотук. Чакай, настъпих ръба на роклята ти. О, било е желанието ми да те задържа по дълго до себе си. Да чувствам как топлината на тялото ти контрастира с леденото ми сърце. Да се взирам в разширените ти от страх очи, да се наслаждавам на несигурността ти. Няма да те нараня, още не, сега единственото, което искам е теб, по всички възможни начини.
Облечена в невероятна рокля, с красива прическа и опасно високи обувки. Роклята ще съсипя, косите ти ще разпилея в леглото, обувките...може да останат.
Искам те облечена в моя тениска, рошава, кисела и сънена. Ще ти направя кафе и ще ти го донеса в леглото. Докато ми разказваш какво си сънувала ще сплитам косата ти, оставяйки на свобода само онова непокорно кичурче, което се спуска в къдрица по лявата ти буза.
Искам те ядосана, крещяща и хвърляща мълнии около себе си, дива. Искам да видя пламъка в очите ти и да го доразпаля, само за да го потуша по-късно, пиейки вино от устните ти.
Искам те свита и ранима в ръцете ми, леко потрепервайки заради тихия си плач. Ще те притисна до себе си, обещавайки че всичко ще е наред.
Искам те щастлива и свободна, смееща се с цяло гърло докато вятъра си играе с връзките на банския ти. Да плуваме навътре в морето, за да се измориш и да увиеш ръце около врата ми, да те изведа на брега, да те завия с хавлията си и да целуна посинелите ти солени и мокри устни.
Искам те всякак, навсякъде. Да видя всичко, да те опозная. И тогава мога да си тръгна, казах ти.
Тангото се танцува от двама, но ти си създадена за невинен прочувствено валс, докато аз...
Стъпка напред, две назад.

неделя, 8 януари 2017 г.

Хаотични сандвичи и лято.

Има хора, които са адски красиви и на снимки изглеждат също толкова добре. Има и противни същества, които поради някаква жестока несправедливост на снимки изглеждат като Меган Фокс. И ето ме мен, която на снимки излиза сякаш съм изпила чаша цианид, сякаш ми бият ток, сякаш не съм спала три дни, сякаш получавам гърч или ям нещо кисело. Сякаш пред очите ми са прегазили малко котенце, сякаш Илиева ме вдига на дъската за поредната задача, сякаш съм си удряла лицето в бетонна стена и след това съм го потопила в течен метал.
За да изляза добре на снимка, луната трябва да е в първата си четвърт, да е лятното слънцестоене и в същото време земята да започне да се върти наобратно. А мъката ми се удвоява с това, че обичам да ме снимат. 
Добре де, както понякога (!) се случва, може и малко да преувеличавам. Заради настроението ми е. Вчера в 11 вечерта бях на ледена пързалка. Щях да загина. Минус не знам си колко градуса и аз, с гениалната си логика, ледена пързалка. А не стига това ами след това нито едно такси не поиска да ме закара до нас, защото било близо. Близо с кола. Аз се прибирах в полунощ, сама, беше по-студено от мен, когато съм вбесена и мъкнех сак с кънки. И днес съм толкова болна, че едвам извършвам усилието да мигам. Плюс това вчера и ми отрязаха пет сантиметра от косата. " Имаш бал май месец, косата ти има нужда от освежаване." Пхахаха. Нямам търпение да се натикам в рокля по-скъпа от живота ми, да ми направят прическа, от която няма да мога да си движа главата и да балансирам на високи обувки, молейки се да си счупя този път дясната ръка, а не лявата. Да не забравяме и факта, че постоянно ще ме снимат. Аз виждам нещата по друг начин. Още в ранния следобед високите обувки ще бъдат заменени с конвърски и Мария заедно с Деси ще пищи наполовина излязла през гюрука на колата, докато отиваме към най-близкия Макдоналдс. Даже в дискотеката няма да стъпя, повръща ми се от такива места вече, след два месеца всеки уикенд плътно по заведения. В моя защита ще изтъкна, че е по работа. Работа. Мне, пак звучи несериозно. Та, след бала, това което искам е да има някой който много ме обича и би тръгнал в три през нощта към морето. И сутринта, с изгрева, махам скъпата рокля, фибите от косата си, конвърските и всичко останало, за да се хвърля във водата.
"Мария, адекватна ли си" Именно, изобщо не съм. Искам топло. Не сняг. Мразя сняг. Буквално ме боли от студ. "Ами обличай се...ама то какво да се обличаш, като три дни в планината се мятка по рокли." Бинго. Мразя да се навличам, едвам успявам да навия себе си за боди под блузата. И тогава ще се появи някой, който да ме екипира насила с пуловер, който ми е до коленете, ръкавици, шал, шапка и даже скиорско яке. Но да, наистина три дни се мятках по рокли, а бях в планината. Е, да, стояхме си през повечето време на топло във вилата, но това не попречи и навън да съм така. И в интерес на истината ми беше добре. Защото не духаше скапан шибан вятър, който да ми насълзява очите и да ми вгорчава живота.
Хора, посрещнах нова година в коридора на вилата в която бяхме, беше толкова готино. Не, готиното беше навън под присветващите светлини вкопчила се в някой, за да не ми се завие свят. Хмм, искам пак.
И ето, пак този пост нямаше смисъл, нито логика. Сериозно, имам някакви страхотни отклонения.
Лято, лято, лято, моля. Бих предпочела в момента да гледам под вода в соленото Адриатическо море, отколкото да гледам тази бяла гадост навън. А и не беше много солено. Даже бих предпочела пак да се обърна в езерото, пак да си разбия крака на хлъзгав камък в Гърция, даже бих се престрашила на нощно къпане. Всичко. Всичко, но не и зима. Хайде, дори с удоволствие бих прекала три дни затворена в кемпер, защото навън има буря, стига да е май, юни, юли или август.
Ето, пак мрънкам, пак. Но в това ми е чарът. Както и в нуспирното говорене, вдигане на шум, нелепо танцуване в нелеп момент, вършене на опасни неща , които са опасни само за мен, защото нямам инстинкт за самосъхранение и постоянно се наранявам. Последното нараняване беше по стълбите във вилата в три през нощта и то не бях аз виновна, а огромните джапанки. " Ами да си беше взела твоите" Да бе, ей сега. Всъщност не, Кари вчера ме наръга с кънките си в крака. Оф, ужасно хаотична съм. Чак се дразня сама на себе си.
Оо, сега ако мама не ми е взела сандвичи от Търново, няма да й проговоря. Хора! Уникални са, всеки път, когато съм в Търново само това ям, оказа се, че ги има и в Габрово. Наѝ-тъжното е, че последно ядох преди месец в Сливен и скоро няма да се случи. Да се надяваме мама да ми е сбъднала мечтата.
О, не, спирам да пиша, защото току що мама ми се обади, че не са взели сандвичи. Край.