четвъртък, 12 януари 2017 г.

Сутрешно вдъхновение

Стъпка напред, две назад. Като в тангото. Червено кадифе и шоколад. Водка с малинов сок и шампанско. Стъпка, докосване, целувка. Две назад- спри дотук. Чакай, настъпих ръба на роклята ти. О, било е желанието ми да те задържа по дълго до себе си. Да чувствам как топлината на тялото ти контрастира с леденото ми сърце. Да се взирам в разширените ти от страх очи, да се наслаждавам на несигурността ти. Няма да те нараня, още не, сега единственото, което искам е теб, по всички възможни начини.
Облечена в невероятна рокля, с красива прическа и опасно високи обувки. Роклята ще съсипя, косите ти ще разпилея в леглото, обувките...може да останат.
Искам те облечена в моя тениска, рошава, кисела и сънена. Ще ти направя кафе и ще ти го донеса в леглото. Докато ми разказваш какво си сънувала ще сплитам косата ти, оставяйки на свобода само онова непокорно кичурче, което се спуска в къдрица по лявата ти буза.
Искам те ядосана, крещяща и хвърляща мълнии около себе си, дива. Искам да видя пламъка в очите ти и да го доразпаля, само за да го потуша по-късно, пиейки вино от устните ти.
Искам те свита и ранима в ръцете ми, леко потрепервайки заради тихия си плач. Ще те притисна до себе си, обещавайки че всичко ще е наред.
Искам те щастлива и свободна, смееща се с цяло гърло докато вятъра си играе с връзките на банския ти. Да плуваме навътре в морето, за да се измориш и да увиеш ръце около врата ми, да те изведа на брега, да те завия с хавлията си и да целуна посинелите ти солени и мокри устни.
Искам те всякак, навсякъде. Да видя всичко, да те опозная. И тогава мога да си тръгна, казах ти.
Тангото се танцува от двама, но ти си създадена за невинен прочувствено валс, докато аз...
Стъпка напред, две назад.

неделя, 8 януари 2017 г.

Хаотични сандвичи и лято.

Има хора, които са адски красиви и на снимки изглеждат също толкова добре. Има и противни същества, които поради някаква жестока несправедливост на снимки изглеждат като Меган Фокс. И ето ме мен, която на снимки излиза сякаш съм изпила чаша цианид, сякаш ми бият ток, сякаш не съм спала три дни, сякаш получавам гърч или ям нещо кисело. Сякаш пред очите ми са прегазили малко котенце, сякаш Илиева ме вдига на дъската за поредната задача, сякаш съм си удряла лицето в бетонна стена и след това съм го потопила в течен метал.
За да изляза добре на снимка, луната трябва да е в първата си четвърт, да е лятното слънцестоене и в същото време земята да започне да се върти наобратно. А мъката ми се удвоява с това, че обичам да ме снимат. 
Добре де, както понякога (!) се случва, може и малко да преувеличавам. Заради настроението ми е. Вчера в 11 вечерта бях на ледена пързалка. Щях да загина. Минус не знам си колко градуса и аз, с гениалната си логика, ледена пързалка. А не стига това ами след това нито едно такси не поиска да ме закара до нас, защото било близо. Близо с кола. Аз се прибирах в полунощ, сама, беше по-студено от мен, когато съм вбесена и мъкнех сак с кънки. И днес съм толкова болна, че едвам извършвам усилието да мигам. Плюс това вчера и ми отрязаха пет сантиметра от косата. " Имаш бал май месец, косата ти има нужда от освежаване." Пхахаха. Нямам търпение да се натикам в рокля по-скъпа от живота ми, да ми направят прическа, от която няма да мога да си движа главата и да балансирам на високи обувки, молейки се да си счупя този път дясната ръка, а не лявата. Да не забравяме и факта, че постоянно ще ме снимат. Аз виждам нещата по друг начин. Още в ранния следобед високите обувки ще бъдат заменени с конвърски и Мария заедно с Деси ще пищи наполовина излязла през гюрука на колата, докато отиваме към най-близкия Макдоналдс. Даже в дискотеката няма да стъпя, повръща ми се от такива места вече, след два месеца всеки уикенд плътно по заведения. В моя защита ще изтъкна, че е по работа. Работа. Мне, пак звучи несериозно. Та, след бала, това което искам е да има някой който много ме обича и би тръгнал в три през нощта към морето. И сутринта, с изгрева, махам скъпата рокля, фибите от косата си, конвърските и всичко останало, за да се хвърля във водата.
"Мария, адекватна ли си" Именно, изобщо не съм. Искам топло. Не сняг. Мразя сняг. Буквално ме боли от студ. "Ами обличай се...ама то какво да се обличаш, като три дни в планината се мятка по рокли." Бинго. Мразя да се навличам, едвам успявам да навия себе си за боди под блузата. И тогава ще се появи някой, който да ме екипира насила с пуловер, който ми е до коленете, ръкавици, шал, шапка и даже скиорско яке. Но да, наистина три дни се мятках по рокли, а бях в планината. Е, да, стояхме си през повечето време на топло във вилата, но това не попречи и навън да съм така. И в интерес на истината ми беше добре. Защото не духаше скапан шибан вятър, който да ми насълзява очите и да ми вгорчава живота.
Хора, посрещнах нова година в коридора на вилата в която бяхме, беше толкова готино. Не, готиното беше навън под присветващите светлини вкопчила се в някой, за да не ми се завие свят. Хмм, искам пак.
И ето, пак този пост нямаше смисъл, нито логика. Сериозно, имам някакви страхотни отклонения.
Лято, лято, лято, моля. Бих предпочела в момента да гледам под вода в соленото Адриатическо море, отколкото да гледам тази бяла гадост навън. А и не беше много солено. Даже бих предпочела пак да се обърна в езерото, пак да си разбия крака на хлъзгав камък в Гърция, даже бих се престрашила на нощно къпане. Всичко. Всичко, но не и зима. Хайде, дори с удоволствие бих прекала три дни затворена в кемпер, защото навън има буря, стига да е май, юни, юли или август.
Ето, пак мрънкам, пак. Но в това ми е чарът. Както и в нуспирното говорене, вдигане на шум, нелепо танцуване в нелеп момент, вършене на опасни неща , които са опасни само за мен, защото нямам инстинкт за самосъхранение и постоянно се наранявам. Последното нараняване беше по стълбите във вилата в три през нощта и то не бях аз виновна, а огромните джапанки. " Ами да си беше взела твоите" Да бе, ей сега. Всъщност не, Кари вчера ме наръга с кънките си в крака. Оф, ужасно хаотична съм. Чак се дразня сама на себе си.
Оо, сега ако мама не ми е взела сандвичи от Търново, няма да й проговоря. Хора! Уникални са, всеки път, когато съм в Търново само това ям, оказа се, че ги има и в Габрово. Наѝ-тъжното е, че последно ядох преди месец в Сливен и скоро няма да се случи. Да се надяваме мама да ми е сбъднала мечтата.
О, не, спирам да пиша, защото току що мама ми се обади, че не са взели сандвичи. Край.