вторник, 28 февруари 2017 г.

Драматина лигла

 "Какво мислиш за инфраструктурата във Варна?
  Моля?
  Я пак, какво?
  Аз на български не мога да отговоря на този въпрос, какво остава на испански. О, да, забравих, малката натрапница от София. И на мен ми е приятно, нещастници, радвам се, че ви отварям толкова много излишна работа, аз попринцип обичам да занимавам простосмъртните с моя милост. Реверанс желаете ли? "Мария, бъди тиха и уравновесена, направи добро впечатление на тези хора, нека те мислят за един спокоен, мил и отзивчив човек, който няма проблеми с нервите си. ХАХАХАХАХ, да бе, добре, ей-сега, само да си сложа трагичното изражение ала "тъпка ме стадо коне", да нацупя невинно устни и да извия вежди нагоре като Натали Портман в "Черният лебед". По-скоро изражението ми е тип "не ме доближавай ако не искаш да умреш", гледам сякаш планирам по какъв точно начин да мина през теб с кола и , най-важното, въздишам отегчено. И това всъщност не означава, че съм агресивна и негативно настроена към заобикалящия ме свят, просто това е обичайното впечатление, което правя у хората. Представете си каква изненада е за някой, който се сближи с мен да ме види смееща се, нелепо танцуваща на някоя нелепа песен и адски развеселена. Защото да, аз съм весел човек и притежавам невероятно чувство за самоирония. Боже, малко шизофренично се получава това, но в интерес на истината това са ми две много любими състояния. Едното тип гадна и мразеща всичко дишащо, а другото, наивна, усмихната и инфантилна. И двете са абсолютно естествени и нормални за мен. А ако знаете колко бързо превключвам от едното в другото, наистина бихте се притеснили за психичното ми състояние. Хората, които ме познават  са свикнали и даже ги забавлява, когато изпадна в лошото настроение, защото наистина съм адски гадна и в момента прекрасно си давам сметка колко е странно това, което пиша, но така и така съм почнала да ви плаша, ще довърша.
  Най-забавно е когато някой човек познава само веселата ми, добра, мила и хубава страна. Следва цитат: "Ама ти си някаква много откачена и дива, хич не ти пука за нищо, евала.". И когато тези хора ме видят в лошо настроение, най-вече провокирано от някой, който изключително много ми е бръкнал в здравето, те са в абсолютен шок. Следва цитат: "Не, не питай, по-добре даже не я приближавай и не си говори с нея"
  Оф, пак тръгнах от нещо определено и пак стигам до някакви коренно различни теми. Вие знаете ли колко обичам да плямпам на испански? Не? Боже, аз умирам да си говоря с някой на испански, буквално се е случвало да чуя някакъв испанец да говори на улицата и да повлека Цвети в негова посока, само и само да си говоря с някой. Та, за човек, който обожава да дрънка на испански един устен изпит не би трябвало да представлява проблем, нали? Нали? Но когато срещу теб седнат двама сърдити учителя, които те гледат сякаш си най-голямата досадница довлякла се чак от София, за да им вгорчава живота, разговорливостта ви рязко бива разбита на възможно най-малките парченца. Чувствате се като Лео, когато не му казват името на Оскарите. Като най-низшото същество на света. Е как тогава да говоря каквото и да било. Я, колко интересен гларус на перваза, защо да не го гледам 30-ина секунди, изнервяйки и без това изнервените типове срещу мен.
  Няма значение, не съм сигурна само какво впечатление ще им оставя на тези хора. Вътрешно искам да ме харесат и да са доволни от мен, но нали винаги наглата откачалка в мен надделява и оплесква всичко, оставяйки всички с отворена уста.
 Обаче...очертава ми се най-прекрасният петък, най-яката събота и страхотна неделя, защото малката ми кучка ще дойде във Варна. Усещам как някой барман ще ни прави горящо ламборджини.
 Отново ще оставя постът незавършен, защото така.























Няма коментари:

Публикуване на коментар