сряда, 10 май 2017 г.

Черен път да ти пресече котката / Театър и рози

  Официално си завърших средното образование и мисълта, че повече няма да седя в класна стая със съучениците ми ме натъжава адски много. Ххахахах, вие луди ли сте? Никога повече няма да се мъча в една стая с хора, които не харесвам и които също не харесват мен, без учители, тровене на нерви за скапани оценки, гонения от час заради "Ужасното ти поведение, Мария", десет минутни междучасия, които не стигат дори да слезеш от четвъртия етаж до долу, пък какво остава за ядене, пушене и прочее. Без повече бързане сутрин, закъснения, отсъствия и писане на фалшиви бележки. като последното е наистина напрягащо, както за класната ми, така и за мен самата. Знаете ли колко е трудно да измисляш всеки път от какво си боледувал? Не? Ами трудно е. Но не, нека да пишем отсъствия последният месец от 12ти клас, защо не? И не, нека никой да не пише отсъствия, освен един единствен учител, който на белия фон ще изпляска отсъствия на целия клас. В 12 клас. 12. Клас. Нямам думи просто. Не, глупости, имам разбира се, особено след три кафета и два донъта, двучасово обикаляне на центъра на Варна и невероятно сутрешно изпитване по испански език.
 Прекрасният ми абитуриентски бал. Не мога да разбера защо всички реват за това, че повече нямало да си видят уителите. Ами нали това е целта бе хора, празнувайте по този повод, не се жалвайте, какво сбъркано има във вас? Вие да не си мислите, че учителката чиито нерви сме късали години наред много иска да ни вижда повече? Та тя сигурно ще празнува повече от нас завършването ни, я се стегнете. Вместо да сте мотивирани и щастливи, че навлизаме в един нов етап от животите си, по-сериозен, по-отговорен и по-близък до самостоятелността, вие съжалявате, че се разделяте с класа си, гимназията, учителите и цялата шуробаджанащина и циркаджийница. И не разбирам как толкова бързо забравяте среднощното писане на домашни, адските изпитвания на дъската, контролните, просенето на по-високи оценки, пристрастните учители и скандалите от майките си ала "Ако не искараш 6 на това контролно, няма да видиш лятна ваканция!". Да, има и незабравимо хубави моменти, но няма нужда от излишни драматизации, завършваме 12 клас, а не Сорбоната, средно образование, хора, не е като да получавате Нобелова награда.

  Сега правя рязка смяна на темата

  Много, много обичам да ходя на театър, също обичам да влача хора с мен на представления, които вече съм гледала, но искам и те да видят, защото много са ми харесали. Даже бях помъкнала група скептични хора от училището ми, които въобще не обичат да ходят на театър, но, НО, много им хареса и си пречупиха егото, за да си признаят, че беше хубаво. Та, като човек, който си пада по театъра, литературата и разни такива "несериозни" (да, мамо) неща, винаги ми е било любопитно как точно се случват нещата преди да се роди едно представление и да бъде завършено, готово за публика. Имала съм в главата си много наивни въпроси от сорта на "Как научават толкова много текст наизуст?" или "Как успяват да не се разсмеят на сцената?", които винаги съм искала да задам именно на актьорите. И най-накрая си сбъднах мечтата да надникна зад кулисите (ама че клиширано). Когато за първи път влязох в театъра, не като зрител, беше уникално. Всички тези коридори, зали, огромната сцена и цялата магнетична атмосфера, която те кара да притихнеш и да се оглеждаш със зяпнала уста на 360 градуса. Да гледам репетиции също беше нещо, което много ме впечатли. Адски, адски интересно е да наблюдаваш симбиозата между актьорите и режисьора. Да видиш актьорите сутрин рано, с кафета и леко сънени, но репетиращи, весели, понякога влизащи в тъжен или страшен образ...някакси все едно се докосваш до някакъв съвсем, съвсем различен свят.          Защото досега си гледал от третия или четвъртия ред, с възхищение и трепет, вълнувал си се заедно с хората на сцената, чувствал си тези хора някакси нереални, сякаш не са хора, а нещо друго, по-далечно и неземно. И когато се сблъскаш с актьорите (защото си е точно сблъсък, няма спокоен начин да се запознаеш с актьор), усещаш някакво наивно вълнение, сякаш си допуснат до някакъв много, много интересен и магичен свят. И когато на 2 май гледах премиерата на представлението, вече завършено, костюми, осветление, музика, грим...сякаш го гледах за първи път и въпреки че предварително бях запозната се смях и плаках, и настръхвах и се мръщих (заради гадния Мъглов, него не го харесвам). "Една торба барут" ми хареса повече от "Хамлет" дори (добре, това беше най-тъпото сравнение, защото "Хамлет" не беше чак толкова интересно), това което също ме впечатли беше интерпретацията на Йовков, това че текстът не беше едно към едно, сухо и сурово поднесен, а изкривен през много интересна призма. Но и аз успях да впечатля хората с тъпите въпроси, които задавам и които главата ми успява да роди, и които, най-лошото, задавам преди да осмисля. А именно как правят грима на една от актрисите да изглежда така сякаш плаче. Добре де, признавам, сега наистина ми звучи глупаво, ама не можех да си представя, че наистина плаче. Аз плача заради нея и жестокият й монолог. Как е възможно за 80 минути да премина през толкова различни емоции? Първо се смееш, после си озадачен и объркан, след това настръхваш заради Витан Чауш (не, не само настръхване, там имаше и напрежение, и грубост, и накрая супер неочаквано разчувстване), а накрая се усмихваш през сълзи. Няма такава друга тръпка като тази, да се оставиш на тези хора да те пренесат някъде другаде, да те изтръгнат от мястото ти и да те направят част от ситуацията и действието, да отвлекат съзнанието ти за момент, а след това да ти го върнат удовлетворено. Несравнимо.


1 коментар:

  1. Често ме питат защо ходя на театър, защо чета книги... Актьорите играят за публиката, когато са на сцената. Емоции, безчувствие, студ, топлина... Всичко лъха към теб. Това няма как да го изпиташ, седейки за пореден път пред плоска повърхност с пиксели.
    Няма как да хванеш онези сладки нотки и детайли, ако не прочетеш думите на автора, плъзгайки пръст по листите. Самата аз съм актриса, макар и не по професия. Но умението да накараш хората да ти повярват, да ги накараш да почувстват- това е то, актьорската игра. И докато съм способна на това, способна съм на всичко. Този с пистолета е опасен, но мен повече ме притеснява онзи, който му го взима само с думи. Колко адска сила е това?
    Защото камерата не улавя блясъка в очите на един актьор.

    ОтговорИзтриване