неделя, 18 юни 2017 г.

Котките пият текила

 Естествено, че заглавието няма нищо общо с това, което ще пиша. Както всяко едно до сега, но просто ми се струва, че ако трябва да съобразяввам заглавието със съдържанието, то постовете ми ще се казват най-често "Ето още малко от хаотичното ми бръщолевене и неадекватни изказвания". Така че, за заблуда на врага, ще бъде така. А и да, котката наистина ми доизблиза последната глътка Маргарита от чашата. Любимата ми котка е това вече. Но да спрем да си говорим за котки, защото от вчера само това говоря. "Имате ли котка?" , "А, не, благодаря". Да, човеко, аз понеже те питам, защото ако нямаш мислех да ти подаря. Но няма значение, утре за последно ще ми се наложи да говоря за котки. А дори не харесвам котки.
 Във вторник имам рожден ден. Ако се чудите какво да ми подарите, апартамент в центъра на София, не държа да е повече от 100 квадрата, аз съм си скромна. Да не е с бойлер, защото се кисна по един час в банята и ако не е проблем една голяма тераса с гледка към Витоша, за да си сложа една масичка със столчета да си пия кафето сутрин и виното вечер. Не искам много, нали? Няма нужда даже от цветя или картички, само ключа за апартамента ми трябва. Оф, как не обичам да имам рожден ден. Няколко дни преди 20 юни винаги се надъхвам със "Сега ще имам рожден ден, ще бъде супер яко, ще правя каквото си поискам, ще отида еди къде си...". И тогава класната ви ви казва, че баш на рождения си ден трябва да отидете в училище, за да си вземете дипломата. О, да, какъв по-прекрасен подарък за 19-ият ми рожден ден от диплома с...едни невероятни оценки. Добре де, оценките не са толкова плашещи. Но защо точно тогава? Поне успях да си изпрося по-рано да я взема, защото след това...след това ще празнувам рождения си ден. И празнувам всъщност не е точното определения, няма да има парти, много пияни хора, изцепки и крайности. Всъщност ще съм в компанията на един единствен човек, но една напълно достатъчна компания. Но да, помислете си за апартаментът в центъра на София, тъй като се очертава да уча там от есента, а ако това се случи (дай боже), ще се наложи да съм ултра самостоятелна. Както в онази тъпа песен се казва "Малката вече голяма, сама да се оправя".
 Ако знаете колко нелепо нещо ми се случи онзи ден, чак ми става неудобно от нелепостта ми. Прибирам се тъкмо и ми е супер горещо, лепкаво и умряло и се засилвам към стаята си с идеята да хвърля всики дрехи от себе си и да вляза да си взема студен душ. И засилвайки се към стаята си се спънах в килима в коридора, фраснах си главата във вратата и влязох с нея в стаята си, падайки по очи на пода. И лежах така около минута, осмисляйки си живота и търсейки нещо смислено в него, и дали си струва всичката тази мъка със съществуването ми. И си лежах така, докато в лявото ми око не влезе кръв от челото ми. И да, челото ми е най-забавната част, защото в момента съм надрана между веждите и изглеждам така сякаш Волдеморт е бил на няколко водки като е уцелил хари с Авада Кедавра и вместо на горе в ляво го е белязал централно. А и сега както ми се налага да работя тези няколко дни с хора и да съм представителна в тясната си черна пола и бяла риза, гримирана и усмихната, е доста забавно как всяка сутрин се правя на царицата на контурирането, за да скрия това нещо на лицето си.
 Само фактът, че в моменат седя и пиша пост тук използвайки корона за диадема и слушайки новата песен на Селена Гомез, означава, че нещо не ми е в ред. И най-лошото е че и аз не знам какво е то, и не, не съм в цикъл, нещастници, просто съм крайно прескачаща от ултра яко натсроение към ултра депресирано тип Лана дел Рей настроение. И ми е самотно, даже вчера, седейки на покрива при прозореца ми, за да се пека (защото нямаше с кой да отида на плаж, а не искам сама, понеже е крайно крещящо "АЗ СЪМ АСОЦИАЛНА"), се хванах че се чувствам добре самичка, а това въобще, въобще не е хубаво. Аз никога не съм била сама. И нямам предвид да си имам приятел, такова винаги си имам (ахахххахах, леко, леко, Мария, умря циганката дето те хвали). Става дума за физическо човешко присъствие до мен, каквото в момента няма, а пък и не ми се получава да завързвам нови приятелства, само трима човека успях да си харесам тук във Варна. а пък и съм сввикнала със сестра ми, малкият гном е 24/7 до мен, кучето ми, чинчилата ми...А сега е едно такова...все едно съм на 40, съкратили са ме от работа и съм се заключила в нас да пия чай, да зяпам гларусите на отсрещния покрив, да пиша крайно емоционални и биографични постове в блога си, да слушам стари парчета на Слави трифонов и да се жалва. Ама не, това не означава, че искам чието и да е внимание и присъствие, аз си искам онова моето си, което ще видя чак на рождения си ден. Другите не струват, не ми трябват, махайте се.
 Добре, слагам край на днешното словоизлияние, защото взе да става много, ама много ревливо и ще се почувствате крайно песимистично. Ама пък защо да не ви доразваля настроението с едно последно страхотно нещо? А?
 Утре е понеделник <3